Ерик Мартин, гласът на легендарната рок-банда „Мистър Биг” посети България сам, с китара на гръб и студентската си мечта да свири из Европа,
Автор: Интервю на Веселин Максимов
без монументалната подкрепа на своите колеги-виртуози от групата. За сцена на акустичния си концерт той избра клуб в Бургас.
Хилядите му български фенове бяха радостни да видят и усетят, че всъщност рок-светилото Ерик Мартин е нормален и земен човек, на светлинни години далеч от позата „Аз съм звезда”.
Напук на всички холивудски знаменитости, Ерик предпочете да даде интервю направо на улицата, докато се шегуваше с минувачите, обяснявайки им „Ей, много харесвам вашия фолклор!”
- Ерик, какво означава „рок звезда”?
- Не знам, наистина. „Рок звезда” е название, дадено от феновете, които те уважават и следват по целия свят. Някой, който е такъв, никога не би се нарекъл по този начин или най-много да го направи, за да се присмее на самия себе си. Виж, аз съм известен, да. Това ми прави голям кеф, вярно е. Но и същевременно ме притеснява, и то немалко. Има стотици хиляди градове по света, където хората ме познават и това наистина много ми харесва. Обаче аз продължавам да си работя и постоянно се опитвам да давам най-доброто от себе си. Аз съм музикант и като всеки такъв, се опитвам да пея и свиря добре, да правя хубаво шоу, за да радвам хората, но, рок звезда... хм, не, не, все още се притеснявам от тази дума.
- Коя е най-важната характеристика за рок певеца? Да има огромен диапазон или специфична бленда? Ти притежаваш и двете...
- Когато бях по-млад, наистина мога да кажа, че имах доста голям диапазон. Това беше през 80-те, през 90-те. Колкото по-високо пееш, толкова повече публиката откача. Знаеш ли, бях също като кучето на Павлов – викам по-силно и хората издивяват още повече. Сега, когато остарях, гласът ми стана по-зрял... топките ми се свиха, сещаш се, ха-ха. Та, като ми „узря” гласът, така и диапазонът ми стана малко по-различен. А когато говоря, си личи още повече, все едно съм попрекалил с уиски и цигари, нали се сещаш. Японците на такъв глас му казват „хъски”.
Виж, певецът трябва да има от всичко. И да пее, и с тембъра да е наред, да умее да пише песни, аз ти разказвам нещо, трябва да те накарам да чуеш моята история. Обаче пък същевременно и обичам да правя „пиротехники” с гласа си, нали се сещаш Allright, come on!, хората много харесват такива неща, ходил си по концерти, знаеш. Кара ме да се чувствам толкова мощен.
През 80-те, когато го правех, си казвах „Малее, колко съм як! Аз съм човекът!” Но сега вече... не мисля, че обхватът... де да знам, ако говорим за Брус Дикинсън от „Айрън Мейдън”, да, разбира се, обхватът има голяяямо значение! Обаче за мен като че ли е по-важно хората да харесат моята история, да й се изкефят. Бих казал за себе си, че аз съм „по-душа” певец. През 80-те вадех много мощен рокаджийски начин на пеене. Но сега ми е по-удобно с този по-чувствен тембър.
- Как се запали по музиката?
- Баща ми е бил барабанист, в суинг-банда, много известна през 40-те години в Щатите. Казвали са се „Четири аса”. Били са четирима певци, а той е бил един от многото музиканти, които са свирили заедно с тях. Представяш ли си, татко е забивал и със самата Дорис Дей! Та, той ми показа как се свири на барабани, даде ми първите уроци. Сега, като го казвам звучи изключително жалко, но си е чиста истина – тогава можех да свиря само един бийт, един ритъм. И направо ми беше писнало да внимавам как ритам педала на касата от комплекта и как трябва да съм в ритъм. Та, тогава нашата група имаше едно име, сега ме е срам да го кажа „Дъ Бъззз”.
- Охоо, с тройно „з”?
- Абе, с тройно! С четворно си беше, карай, както и да е, не ме карай да си го спомням, срамна работа! Та веднъж, без да ми пука от нашия певец, почнах да думкам и едновременно да пея „Кадилакът” на „Риър Ърт”. И така усетих колко е трудно едновременно да свириш на барабани и да пееш. Почувствах се доста по-комфортно да съм само певец. И ето на, така стана. Всъщност, замисли се и ще се сетиш, колко много вокалисти са били барабанисти, ето, веднага се сещам за Стивън Тайлър от „Аеросмит” например. Ако си вокал, а преди това си свирил на барабани, това може да ти бъде само от полза. Дори и само заради чувството за ритъм, което никак не е маловажно, знаеш. Та така започнах.
- „415” е името на първата ти известна група. Това си е доста странно за име на рок банда. Какво е? Пощенски код, номер на улица, на къща на нея, телефонен код или какво?
- Да, всичко изброено от теб. Обаче чакай, чакай да ти изясня нещата. Гледай сега, най- най-първата ми група, за която ти казах, се нарича „Дъ Бъззз”.
Тогава живеехме във Виченцо, Италия, баща ми беше военен, не помня дали вече ти казах. Направо си бях хлапе, на 12 години бях. С нея имахме само един гиг. Открихме за Серджо Мендез и „Бразил 66”, в армейския театър. Само един гиг и това беше. Разпаднахме се. Така, това беше „Дъ Бъззз”. А истинската ми група беше, когато вече живеехме в Щатите. Татко го преместиха и се установихме в Калифорния.
- Мислил ли си си някога „Ей, някога ще ме знае целия свят!”, когато с твоята група откривахте шоутата на ЗиЗи Топ, АС/ДС и Джърни?
- Да. С „415” имахме възможност да отваряме за „Форинър”, „Ловърбой”, Ози Осбърн, „Харт”, Пат Травърс, изобщо за всякакви групи, които идват в Сан Франсиско, защото нашият мениджър Хърби Хърбърт беше мениджър и на „Джърни”. И нали ти е ясно, че където „Джърни”, там и ние. Освен това Хърби ни уреди и първия запис, беше с компанията „Електра”, през 1983 година. И тогава променихме името на групата. От „415” стана „Ерик Мартин Бенд”. Момчетата мразеха това име. Аз го обикнах силно.
- Твърдо хардрок и хевиметъл ли си или и в други музикални стилове?
- Хм... Виж, аз си живея с музиката. Като че ли мога да кажа, че гласът ми е „соул от 60-те”. Но обичам и да следвам дивия звяр дълбоко в мен. Обичам хард рокендрола. Да. Хевиметъл ли? Хм... не съм хевиметъл. Всъщност, не знам, не знам. Харесвам хевиметъла, особено пък „Джудас Прийст”, виждал съм ги на сцена.
- Мислиш ли, че рок музиката има по-силно влияние върху хората, отколкото другите музикални стилове?
- Да! Разбира се! Това е енергия... тревожност... Уфф, как да го кажа с няколко думи. Това е все едно да крещиш и пищиш, все едно си разпънат на кръст!
- Наистина ли беше с разбито сърце, когато написа Just Take My Heart? (Ако, разбира се, не е някаква прекалено лична история)
- А, не. Аз съм написал доста песни, посветени на сърдечните си проблеми. Всъщност, тази песен е посветена на първата ми съпруга. Нейното име е Стейси. Да съм се чувствал зле, когато съм правил песента, не, не е било така. Какво да ти кажа, в момента ми е много странно, докато говорим за това. Аз се ожених повторно, жена ми се казва Денис и сме много щастливи, наистина.
- Ще ни разкажеш ли повече за историята зад To Be With You? Вярно ли, че си я писал в изгрева на своята кариера, нещо съм чел по въпроса?
- Да, написах я, когато бях на 16. Тогава пак свирех в поредната си банда. Но, всъщност я написах най-вече, за да направя впечатление на приятелките на сестра ми. Те бяха трички и седяха на едно малко дърво, имахме такова дърво пред нас, та исках да им спечеля вниманието. Обаче тази песен винаги си ми е стояла в главата.
И вече, като остарях, през 1988-ма веднъж си говорих с Дейвид Греъм, който беше басист в една група, свиреща парчета на „Битълс”, казваше се „Бийтълмания”. Та, с него се озовахме заедно в моята звукозаписна компания „И Ем Ай”, той ме пита „Какво записваш сега?” Казах му: „В момента нищо, зациклил съм, обаче имам една песен, върху която мисля много отдавна. Нямам кой знае колко версии, нямам кой знае колко идеи за нея. Имам само един куплет, един припев, имам някаква мъглява идея да й направя модулация и това е всичко. Нищо особено.” Тя и без това е много семпличка, прилича като на нещо от „Кросби, Стилс, Неш енд Янг”, трябва да се напудри, изобщо... нещо трябва да й се измисли.
А Дейвид е голям Бийтълс фен, нали ти казах. И той каза: Добре де, що не й сложиш каса и ръкопляскане. Също като в Give Peace A Chance. И така Дейвид написа думите на втория куплет на парчетo: Your game of love is so rained down.. и аз страхотно го харесах. Двамата спретнахме едно демо. После вече, когато бях в Mr. Big, я показах на Пол Гилбърт. По онова време аз и Пол бяхме съквартиранти, в Холивуд. Та, Пол също е ненормален Бийтълс фен и направо поскочи. Вика „Ей, пич, това е страхотна песен! Звучи направо като „Бийтълс!”
Аз му казах „Изобщо не ми пука като кого звучи, доволен съм, че ти харесва. Казвай какво ще я правим?” И пак така си остана! Изобщо не влезе в първия ни албум. Обаче във втория, Lean Into It успя да се класира, и то като последна песен, знаеш.
- Балади или по-динамични песни? Лично аз съм бесен почитател на Addicted To That Rush, на Electric Drill Song, как го чувстваш ти?
- Аз се радвам, че Mr. Big следва пътя на равновесието между двете. Знаеш как е с мощните и праволинейни групи. Имам предвид АС/ДС, „Джудас Прийст”... Спомни си и за праволинейна група, като „Скорпиънс” например, те по едно време дори взеха да се заиграват с парчета на руснаците от „Горки Парк”, но да не се отвличам.
Виж например Пол Гилбърт, който е направо китарен главорез в Рейсър Екс, как написа за Mr. Big. Green-Tinted Sixties Mind. Тогава той ни пита „Пичове, как е?”, а ние направо се опулихме „Уаа, това си е направо обръщане на 180 градуса!” Обаче решихме да я направим. Виж, нас именно този начин на писане на музика ни прави уникални.
Залагаме на хармонията, искаме да има красота в песните, като не е задължително те да бъдат бързи или бавни. В края на краищата, както се получат, така. Отваряме Кутията на Пандора и каквото излезе, такова. Та, да ти отговоря на въпроса: Смятам, че е суперважно да има баланс. Поне за нашата банда.
- Кажи ни нещо повече за останалите трима от Mr. Big. С три или четири думи, ако успееш.
- О, не, това е невъзможно. Обаче да пробвам. Нека да започна със самия „Мистър Биг”. Мистър Голям, Лош и Нахакан Били Шиън. Когато го срещнах за пръв път, усетих какво мощно присъствие има. Той е много добър човек, но същевременно е лидер. Той просто е лидер. Винаги е бил и е създаден за лидер. Когато се събрахме, аз си бях водач в моята група, в „Ерик Мартин Бенд”, но той беше нещо повече.
Беше като Вълшебникът от Оз. Той беше най-известният човек в групата, той я създаде и макар че всички ние бяхме издавали доста неща, той беше човекът. Виж, мога да ти говоря с часове за всеки един от групата, но той си е нашият лидер. Нашият безапелационен и безстрашен лидер.
Така... Пат Торпи, барабанистът ни. Той е прекрасен певец. Когато пее, той звучи направо като Пол Маккартни! А е суперпрецизен барабанист, перфектен до мозъка на костите си за всяко ударче, за всичко, което прави на барабаните. Наистина, отстрани изглежда, че прави нещата някак си ей така, съвсем лесно, но трябва да знаеш, че е перфектен! А същевременно изглежда, като всяко американско момче. Като хлапето на съседа.
Пол Гилбърт. Той е изключително интровертен тип. Изключително вгледан вътре в себе си. Разбира се, ако погледнеш откачените неща, които прави, цялата тази богата, експресивна музика, която свири, невероятния му майсторлък, изобщо няма да помислиш, че е такъв. Но... как да ти кажа... Той е прекрасен човек. Той е много нежна душа.
- Да очакваме ли нов албум от Mr. Big.?
- О, много бих искал да очаквате! Наистина много! Този нов период на групата наистина е много вълнуващ за мен. Това седеммесечно турне, което направихме с Mr. Big, мога най-спокойно да кажа, че е най-хубавото време в живота ми досега. Е, имахме някакви проблеми по време на пътуването, няколко пъти се скарахме, но всичко това е изгладено напълно. Но е много по-лесно да изчистиш простотиите, които си свършил, когато си по-разумен, защото си по-възрастен.
- Какво те вдъхновява сега?
- Най-голямото ми вдъхновение са моите деца. По принцип, идеята ми е да имам успешна кариера и деца. Е, имам успешна кариера, не мога да се оплача. Обаче двамата ми близнаци са страхотни! Тe са направо мини-версии на мен самия!
- И последно, какво би искал да кажеш на рок феновете в България?
- Благодаря ви, че държите жив пламъка за нас! И не само за Mr. Big! А и за рокендрола!
