Пролет моя, моя бяла пролет, още не видяна, непразнувана... само ако знаеш как съм те сънувал! Случиха ми се различни кофти неща, но съм добре и читав,
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
на крака и работя здраво, та и през ум не ми минава да се оплаквам.
Но наистина много те очаквах, да минеш ниско над тополите, обаче този път, не като в онова гениално стихотворение на Вапцаров за теб, много искам да спреш тук своя полет. Макар и за малко.
Защото и аз, и всички българи заслужаваме да ти се порадваме. Да те подържим, да те поживеем, макар и за малко. Заслужаваме го дори и заради зрачните сънища по теб цяла зима. Дори и заради вярата, че за пореден път ще доживеем да те видим.
Пролет моя, моя бяла пролет! Ти не дойде с дъжд и урагани. Дъждът и ураганите се случиха преди теб. И понесоха (или поне се надявам да е така) мръсната пяна по гребена на обществото ни към логичното му място – в отходната канализация.
Много жалко беше, пролет моя, че този дъжд и урагани не успяха овреме да угасят мъжете, които, отчаяни от скапания живот преди теб, се поляха с бензин и изгоряха като факли.
Мога спокойно да ти кажа, че го направиха донякъде и за теб. За да не дойдеш, като в стихотворението, бурна и страшно огненометежна.
Но всички се надяваме, както в онези редове, да възвърнеш хиляди надежди. И измиеш кървавите рани. Да, зная, че си просто един годишен сезон и не трябва да имам някакви свръх очаквания от теб, зная, че трябва първо да си помогнем сами, а после да се обърнем към теб, но зная и че надеждата умира последна.
Пролет моя, моя бяла пролет! Дано с теб да запеят и птиците в житата. Всъщност, дано запеят птиците навсякъде. Понеже вече ми е писнало когато ходя по тази земя, на която съм роден, отвсякъде да чувам ръмжене. Чувам и други неща, за които пък съвсем не искам да ти говоря, ти си с фина душа и нямам никакво желание да те омърсявам, но песни не чувам.
Слушам от време на време някакво подобие на звуци от хора, които някой е излъгал че умеят да пеят, обаче туй подобие е толкова жалко и омерзително, че по-скоро ме докарва до плач, отколкото да гали душата ми, както го правят птичите песни. Тези, дето идват с теб.
Дано, когато дойдеш, ние заедно с птиците да заплуваме в простора. Да се реем, весели, че умеем да го правим, защото напоследък само пълзим. Не ни харесва, но онези от мръсната пяна, за която ти говорих в началото, се потрошиха да ни обясняват, че точно сега моментът е такъв, трябва да се лази. Пред... когото и пред каквото се сетиш.
Вярно, че накрая се усетихме, че този момент продължи цели три години (О, също и много преди тях!) и се поизправихме от земята, но чак да се отлепим от нея, не, не, какво говориш! А за плуване в простора просто забрави! Затова се надяваме с теб да стане. И да, имам си едно наум, че трябва първо сами да поискаме, не съм забравил!
Пролет моя, моя бяла пролет! В онова красиво стихотворение за теб се говори, че ще се радват на труда си хората. Ти това вярваш ли го? Аз работя като професионален циник и затова, докато ми отговаряш усмихната, ще се извърна с ръка на уста, да не те обидя.
Понеже смятам, че за да се радват на труда си хората у нас, първо трябва да им се случи да се занимават с него. А няма да повярваш в зимата преди теб колко много хора хлопнаха кепенците и спряха да се занимват с труд. Заради... е, заради зимата, разбра вече. У нас на труда си се радват най-вече тези, които са от мръсната пяна, пролет моя, моя бяла пролет! Понеже само те виждат някакви блага от него. А останалите просто се трудят. Но радост няма, не, бъди сигурна!
Така са хората у нас към момента. А туй, да се обичат като братя, ха-ха, не ме карай да се смея. Сега сме в такава фаза, за която мъдреците на нашето съвременно общество ни казват, че човек за човека не е брат, а вълк. Така било в зимата на първоначалното натрупване на капитала. Което вече двадесет и четвърта година продължава да е първоначално.
Пролет моя, моя бяла пролет! Площадите тук вече не са мъртви, както в редовете на Вапцаров за теб. В края на зимата те започнаха да врат като адски казан. Но лека-полека взеха пак да се успокояват. Така че, на първия ти полет се надявам да ги докосне и им даде отново оня кипящ живот.
Аз вече видях твойто слънце. Усещам го вече от два дни. И то наистина топли, не както зимното, което само свети. Само с последния ред от стихотворението не съм особено съгласен.
Не искам да умра на твойте барикади, та нали ти си надеждата за живота, който вечно се възражда? И Стивън Кинг така беше написал за теб в една невероятна книга, за осъден по погрешка затворник, който никога не изгуби надеждата за теб. И накрая, след няколко десетилетия отново заживя своя живот. Но, ако се наложи, разчитай на мен... за онова за барикадите имам предвид.
Поздравления!По-добре грамади отколкото барикади.Дано някой най-после разбере че искаме нещо толкова обикновенно "да се радват на труда си хората и да се обичат като братя".
