Нужно е да си спомним, че сме свободни

Автор: Интервю на Севдалина Пенева

Koстадин Костадинов е водач на листите с кандидатите за народни представители от НФСБ в Трети Варненски избирателен район и Осми Добрички избирателен район. Той е и регионален координатор на партията за областите Варна и Добрич.
Той е роден през 1979 г. във Варна. Завършил е „Балканистика” и „Право” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.Автор е на няколко филма и книги, посветени на малко известни събития от родната ни история.

През 2004 и 2005 г. създава поредица от документални ленти за сънародниците ни  в Егейска Македония и Албания под заглавието „Един народ сме“. През 2011 г. историкът създава филм и написва книга с общото заглавие „Третата национална катастрофа”. В тях е засегната темата за демографския апокалипсис, пред който е изправена българската нация.През февруари 2013 г. Костадин Костадинов става е директор на Регионалния исторически музей в Добрич. Младият историк е познат на зрителите на телевизия СКАТ като водещ на предаването „За българската нация“.


- Като историк как ще коментирате, оправдано ли е да честваме Априлското въстание през май?

- Въстанието е избухнало на 20 април 1876 г. и никой не оспорва тази дата. Не бива да забравяме обаче, че в България по това време в сила е бил Юлианския календар. След 1916 г., когато минаваме към Григорианския календар, Априлската епопея вече е чествана на 1 май. Няма пречка да се почита паметта на героите, дали живота си за освобождението на Родината и на двете дати.
Още повече, колкото и краткотрайно да е било това въстание, то има пряка връзка и с други събития, случили се през май. Така че, за мен лично това не е проблем, коя от двете дати ще бъде избрана за национално честване.


- Тази година отбелязваме 137 г. от Априлското въстание. Историческото събитие съвпада с кампанията за парламентарни избори. Противопоставянето на онези българи от старо време, готови да си дадат живота за Отечеството с днешните продажни политици някак се налага от само себе си...

- Това е много важен въпрос. Нещо подобно се случва и на местните избори, които през последните години се провеждат в края на есента, когато отбелязваме три национални празника. На 6 септември честваме Съединението, на 22 септември – Независимостта на България. 1 ноември е Денят на българските народните будители.
Какво ми е направило впечатление през тези години. Понеже, местните избори са винаги през октомври, първите два празника се отбелязват шумно и тържествено.

Стича се цялата политическа пасмина, която управлява или иска да управлява държавата. Поднасят се цветя, четат се тържествени високопарни речи, има биене в гърдите и обясняване как съответната партия е едва ли не единственото спасение на България.
Мине ли данданията около вота за местна власт, всички мазни костюмари изведнъж изчезват и на светлата дата 1 ноември на публични прояви можете да видите (и то не винаги) само задължените да присъстват по протокол – хора от най-ниските етажи на държавната или общинска администрация. Шарените тълпи от 6 и 22 септември са изчезнали.

Политиците ни подхождат по същия начин и към националния празник 3 март.  Превърнали са го в място, на което се показват така, както едно време на мегдана на село са излизали да си показват новите дрехи в събота и в неделя. Да ги видят, забележат и, евентуално, да ги различат в общата тълпа.
Това е нещо, от което аз като български патриот се срамувам искрено. Някои от тези преследвачи на власт четат речи, които някой друг им е написал. Други пък четат едни и същи приветствени слова години наред.

Истината е, че ние превърнахме честванията на българските празници в едно такова протоколно, задължително и скучно мероприятие. И забравяме всъщност какво честваме. Забравяме, че тези дати са свързани с нашата национална памет и гордост.
А какво отбелязваме на 20 април? Началото на една изстрадана и извоювана с цената на много жертви независимост. Такава, каквато днес ни лисва.


- Защо мислите така, не сме ли независими?

- Независимостта се извоюва първо в главите и сърцата на хората. Тези българи преди 137 години са имали смелостта да въстанат срещу вековния си поробител. Само си представете - израснали като роби, на които цял живот им е втълпявано и внушавано, че не могат да се борят с Османската империя, които са живели в страх от турския поробител, които не са имали нито ден, нито минута спокойствие и сигурност за живота, за сигурността си, за имота си, за честа си...

В един момент тези хора израснаха, въстанаха и излязоха с ясното съзнание, че по-голямата част от тях няма да доживеят утрешния ден, и въпреки това го направиха с ясното съзнание, че ако те не могат да живеят свободни, поне децата им да бъдат. Тези хора всъщност умряха, за да живеем ние.

Те дадоха своя живот, за да живее България. И да, те бяха независими. Ние – не.
Огледайте се и ги вижте тези, на които народът е гласувал доверие да управляват държавата днес. Мазни, охранени, незнаещи въобще пред чий паметник са застанали, на които единствената им цел е просто да ги снима някоя телевизия, защото са изпълнили своя „патриотичен“ дълг.


- Какъв е примерът, който ни е безкрайно нужен в днешно време?

- Примерът е един и той е много прост. Ако искаш да живееш добре, трябва да си готов да дадеш всичко за това. Т.е., ако искаш да бъдеш свободен и независим, трябва да си независим не само думи, но и на дела. Не трябва да чакаме някой друг да ни определя съзнанието и битието. Не трябва да даваме възможност на хората, които през последните 23 години поробиха буквално българския народ (защото българският народ в момента не е свободен) отново да влязат във властта.

Трябва да изтрием от политическата сцена имената на онези, които превърнаха България в една евтина полуколония на който дойде тук и на който плаща, без значение дали е от изток, запад, север или от юг.
Нужно е да си спомним, че сме свободни. Че разполагаме със собствена държава, на които всички ние, макар и на хартия, сме собственици.


- На 12 май трябва да направим своя избор накъде ще тръгне държавата през следващите четири години. Готови ли сме, събуден ли е вече българинът?

- Българите се събудиха в края на февруари и уплашиха много политическия елит. Разбира се, той бързо се прегрупира, ориентира и започна да прави всичко необходимо, за да превземе протеста отвътре.

Сега, на 12 май обаче предстои един много тежък избор и той е срещу политическия мафиотски елит на България. Това няма да е лесен избор, виждате какво се случва в момента – този октопод е пуснал пипала в цялата ни обществено-политическа система, впрегнати са и продажните медии. Ако погледнем първите страници на „националните“ вестници и новинарските блокове на телевизиите ще видим, че в обращение се въртят и налагат нон стоп само 6 партии, удобни на статуквото. Внушенията са, че за страната нямало друга алтернатива, освен на власт да дойдат пак тези, които съсипаха държавата.
Истината обаче е, че, ако има някакъв шанс за България, това е единствено „Националният фронт за спасение на България“.

И, то, не защото тази партия е най-голямата и най-силната, а защото в нея има хора, които не правят компромис с действията си, с морала си и с принципите си. Защото от толкова много компромиси България е в сегашната ситуация.

Ние компромиси не правим, ние гледаме само напред. Голямото предизвикателство пред нас сега е да накараме колкото се може повече хора (не да ни повярват, аз съм сигурен, че ни вярват) да разберат, че се борим за тях, за нас, за България и за българите въобще. И, че колкото по-голям успех постигнем на изборите, толкова по-голям успех ще има България през следващите години. За мен това е единствената надежда, друга няма.

В категории: Интервю , Горещи новини