Тайната на „Името”

Автор: Живяла ли е у нас руската принцеса Анастасия?

да са посочени източниците, от които е почерпена убедителната и достоверна информация.
В такъв случай „Името” не е за тях. Защото е неособено претенциозна (лично мнение) и отвсякъде прилича на художествена.
Самият Христо Карастоянов си я нарича „роман-хроника” и никак не е далеч от истината. Когато я разлистите и се задълбочите в нея, още след пролога ще ви стане ясно, че той е събирал много сериозни данни за живота и по-скоро за кончината на руското царско семейство Романови.
И е чел, слушал и гледал доста за хипотезата, че най-малката царевна се е отървала от варварския разстрел и тайно е била изведена от Русия от верни на баща й офицери и войници.
Точните исторически факти са така добре оплетени в художествената измислица, че книгата се чете много лесно, ако това е любимият ви литературен жанр.

Нарочно няма да прочетете тук за сюжетната линия, но ако това помогне на интереса ви към „Името”, най-общо става въпрос за живота на принцеса Анастасия в България. Евентуално. Ако изобщо това все някога се докаже със сигурност.
Самият Карастоянов пише, че книгата е вдъхновена от вълнуващата приказка, че тя е живяла у нас. Но само вдъхновена и нищо повече.

Такъв вид истории професионалният жаргон нарича „Ами какво би било, ако... „ Не се и съмнявайте нито за буквичка в професионалния опит и таланта на автора, който е известен публицист, опитал много успешно перото си както в хумора и сатирата, така и в много сериозни журналистически и други жанрове.

Повествованието е изпипано по всички правила. Може би само една забележка (отново лично мнение): Към края на книгата ретроспективните скокове на времето и връщането в „сегашното повествование” за вече остарялата царевна като че ли стават прекалено много и изнервят читателя. Но, ако сте по-спокойни, едва ли ще имате проблем с това.
Тези „отбивки” в разсъжденията на Александра обаче дават и много ценни хронологични подробности относно времената, в които са се случвали в евентуалния живот на принцесата.

Офицерите от бившата царска армия, спътници на барон Деникин, американците, бомбардирали София през Втората световна война, дошлите след тях „съветски войски”, всички идват да засвидетелстват уважение на госпожата с германско име, за която витаят страшни подозрения, че е останалата жива наследница на династията Романови.
Както и бившият български цар Фердинанд (изключително живо описание на образа!). За да получат едно – достъп до несметните богатства на нейния баща – последния руски цар Николай, зверски убит заедно със семейството си в подземията на град Екатеринбург.

„Вече се беше примирила с онова прозрение, което я удиви един следобед преди много години: беше разбрала, че адът не е място – адът е време. Мястото си можеш да смениш, но времето никога. И като остаряваше самотно в това село, седнала на коравия стол в ъгловата стая на втория етаж, си мислеше, че е разбрала защо точно времето е ад.”
„Името” от Антон Карастоянов.

Четете тази рубрика с любезното съдействие на книжарници „Хеликон”

В категории: Културен Десант , Горещи новини