Има хора, които щедро даряват „на ползу роду“ без самите те да имат богатства.
Автор: Елена Хайтова
Към тази щастлива категория дарители принадлежи и Николай Русчуклиев – талантлив живописец, портретист и 25 години преподавател във Великотърновския университет. Той възпитава в своята „русчуклиева школа“ десетки студенти и специализанти.
Вече 81-годишният днес творец е дарил над 300 свои творби с неоценима стойност на художествените галерии във Велико Търново, Видин, Враца, Ямбол, Белоградчик, Русе, Севлиево, Добрич, Смолян и др.
Последният му благотворителен жест е с адрес Пловдив, където през този месец предостави на Градската художествена галерия 33 свои живописни платна – автопортрети и пейзажи.
Професорът е роден в Плевен през 1932 г. Жизненият му път е съпроводен от множество удари на съдбата. Като немски възпитаник, току-що приет в Художествената академия в София, той, уж по погрешка, бива изключен оттам. Едва след време отново е приет в учебното заведение, което се превръща в свято и свидно за него място. Негови преподаватели там са знаменитите майстори на четката Ненко Балкански и Илия Петров.
Роден в Плевен, работил в Русе и преподавал във Велико Търново, Николай Русчуклиев полунашега и полунаистина споделя, че не е приет в нито един от трите града. Първите стъпки в трудовата си биография прави в Русе, но там пък му отказват жителство заради „неблагонадеждност“.
И музиката също оставя отпечатък в съдбата му. Бил е талантлив цигулар, но цветната муза надделява над музиката и само един специален ритъм, откриван в картините му, говори за пластичния акорд на цветовете.
Тъмни бои, надвиснал каскет, дълбоки бразди по скулите – този характерен негов автопортрет говори повече от всичко друго за душевното състояние на твореца. Каскетът е много специален детайл, който съпътства цялата колекция от автопортрети на художника и в зависимост от посоката, в която е обърнат, отразява настроението му. Той ту е килнат на една страна, когато Русчуклиев е дал превес на по-светлите си чувства; ту е някак отчаяно наклонен, като че ли без посока, когато върху главата на художника се стоварват проблеми...
Но истинското изкуство трябва да бъде изстрадано и това е магията на постиженията на талантливия ни творец. При това страданието не трябва да личи, а да се изживява вътрешно. Както вътрешно преживява страданието на дарителя-художник, изгубил зрението на едното си око.
Но той носи нестихващата жажда за творчество и една вечна надежда. Затова и както казва самият той: „Дарих душата и тайната на таланта на възпитаниците си. Дарих и ще дарявам още свои творби. Но ставам по-богат. Защото знай, че ще ме има тук, на моята земя“.
