Хиляди са нашите сънародници, дръзнали да преминат Атлантика и да търсят късмета си в страната на неограничените възможности
Автор: Георги Ваташки
Славата на Америка като „страната на неограничените възможности“ е привлякла милиони хора от всички кътчета на планетата. Те се запътват към „Новия свят“ с надеждата за по-добър живот и с намерение да осъществят мечтите си. Сред тях има и много българи, като към днешна дата в САЩ живеят близо 300 хиляди наши сънародници. Кои обаче са били първите нашенци, дръзнали да преминат Атлантика?
Първото документирано пътуване на българин до Америка е дело на една от колоритните личности в родната история – Иван Добровски. Той е роден на 1 април 1812 година в Сливен. Учи последователно в родния си град, а след Руско-турската война от 1827-1829 г. бяга във Влашко, а оттам – в Русия, където работи като писар в Одеса. През 1836 година се записва да учи в известната школа на прочутия гръцки учен Теофилос Каирис на остров Андрос, най-северния от Цикладските острови. Там се преподават философия, физиология, физика, математика и астрономия по най-съвременни за времето си методи. Негови съученици са видните български възрожденци Стоян Чомаков, Иларион Макариополски и бъдещият пловдивски митрополит Паисий.
Добровски проявява необикновени способности по математика, които удивяват неведнъж неговите учители. След закриването на школата той пътува много – само за година преминава през Атина, Белград, Букурещ, Браила и Цариград. Дори пътува до остров Самос, за да се срещне с Гавраил Кръстевич, бъдещия генерал-губернатор на Източна Румелия. След дълги митарства се установява във Виена през юли 1849 г. В столицата на Австро-Унгария Добровски общува с Драган Цанков, Петър Берон, търговеца Христо Гешов, големия словенски философ Франц Миклошич и с бащата на Константин Иречек – Йозеф Иречек.
Под тяхно влияние започва да се занимава с издателска дейност. Първият брой на неговото списание „Мирозрение” излиза през септември 1850 г. Добровски обаче свършва парите за книжките и се запътва към Русия с мисълта, че там ще намери средства. По пътя написва „мемуар“ до руския император Николай I, както и до управниците на Англия, Франция и Австро-Унгария, за да им напомни, че е време вече да помогнат на българите да извоюват своята свобода.
В Петербург Добровски се среща с началника на Азиатския департамент на руското външно министерство Пьотър Любимов. Той отпуска на нашенеца финансиране, с което той заминава скоро след това за Англия. От Ливърпул се качва на кораб и в началото на 1854 г. се озовава в Ню Йорк. В „Голямата ябълка“ престоява шест месеца, а какво е правил – не пише и не съобщава никому.
Бъдещият мегаполис Добровски описва така: „Тогава Ню Йорк имаше 500 000 жители – 40 000 френци, 100 000 немци, другите ингилизи“. Узнал за смъртта на Николай I, българинът тръгва обратно за Европа. Вече в напреднала възраст, на 67 години Добровски се прибира в България и се установява в Пловдив. През 1879 г., е назначен за уредник на новосъздадената Областна библиотека. Пенсионира се със специална пенсия, отпусната му за заслуги лично от генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич.
По стъпките на Добровски в Новия свят тръгва неговият съгражданин Илия Йовчев, наричан Баща и основател на Българската общност в Съединените щати. Роден през 1850 г., той получава солидно за времето образование в Одеса и в американския „Роберт колидж“ в Цариград. През 1870 г. заминава за Америка, където учи в колежа „Хамилтън“ в Саратога, с което става първият българин с университетско образование в САЩ.
Покрай следването започва да пише дописки в американски вестници Той е
първият наш журналист отвъд Океана.
Придобил самочувствие, Йовчев започва борба в тамошните вестници срещу популярните за времето си „землеописания" на репортерите на „Чикаго трибюн“ Мичел и Макнийл. В своите кореспонденции от Балканите за Османската империя те пишели за албанците, кюрдите, дори и за циганите, но не споменавали нито дума за българите. В Ню Йорк неведнъж провъзгласявали Йовчев за турчин, признава самият той в мемоарите си. В един момент започва да изпраща редовни репортажи за вестник „Македония“, издаван от Петко Славейков.
В тях той информира сънародниците си за Саратога и напредъка на учебното дело зад Океана, за управлението, социалното и икономическото развитие на страната. Не пропуска да „образова“ и американците за историята и съдбата на българската нация. Със своите статии той запознава обществото в Новия свят с преломното време на Българското възраждане и призовава Америка към съпричастие в борбата на нашия народ за свобода и независимост.
През 1879 г. Илия Йовчев се завръща в България и работи като учител в Сливенска гимназия. След Освобождението ръководи пловдивската Народна библиотека от 1883 до 1887 г. В нейния архив са запазени негови писма на английски, френски, руски и турски език. По негова инициатива от Лайпциг са закупени 500 уникални офорти на Рембранд. Това са и единствените творби на великия художник, съхранявани на Балканския полуостров.
Към края на живота си отново заминава за Америка, като през 1903 г. основава в Чикаго първия български вестник в САЩ – „Народен глас“. Бележитият нашенец умира в столицата на Илинойс на 28 юли 1907 г.
Освен като журналисти, наши сънародници придобиват известност зад Океана и като талантливи авиопилоти. Особено популярен там е Стоян Юруков, родом от Панагюрище. Той е сред основателите на Софийското колоездачно дружество. През 1908 г. осъществява най-голямото пътуване на две колела из Европа, като преодолява разстояние от 6180 км.
През 1911 г. обаче зарязва професията си на деловодител в Министерството на правосъдието и заминава за Новия свят. Там се отдава на новата си страст – летенето. Записва се да учи в прочутата авиаторска школа на Макс Лили в Чикаго, а след завършването й става първият български пилот в Америка.
През 1915 г. Юруков се отказва от авиацията и се отдава на търговията и изобретенията. Сред най-големите открития на талантливия българин е автоматична помпа за почистване на водопроводните тръби на Чикаго, за което управата на мегаполиса го прави почетен гражданин.
Сред първите български емигранти в Новия свят има и много строители, доказали своя талант в родината си и търсещи изява в „страната на неограничените възможности“. Един от тях е Рашко Герганов – архитект с голяма слава отвъд Океана. През 1907 г. група самоуки дюлгери от дряновското село Керека тръгват към САЩ, сочат документи на Дряновския исторически музей. Сред емигрантите е и 17-годишният Рашко, син на майстор Стоян Герганов, изградил по проект на италиански архитект музея-костница в Дряновския манастир.
Младежът се установява в столицата на Мичиган – Лансинг, където дълго време работи по градските строежи. След като изучава американската архитектура и натрупва опит, нашенецът решава да добави към нея българския ген и фантазия. През 1921 г. той основава собствена строителна фирма, която бързо става водеща в щата. Компанията му изгражда стотици модерни жилищни сгради, девет от църквите на Детройт и основните кампуси на Мичиганския университет.
През последните десетилетия на XIX век в Америка пристигат и много нашенци, които постигат забележителни успехи в областта на медицината. Христо Балабанов е първият български лекар в САЩ. Той е роден в търновското село Пчелище през 1857 г. Завършва медицина в Нюйоркския университет през 1888 г., специализира във Виена, връща се в Америка и дълги години практикува в градчето Такома, в близост до Сиатъл. Местните жители се отнасят с голямо уважение към него и дори го избират за градски съветник.
Още по-успешна е лекарската кариера на ловчанлията Иван Машов. Той заминава отвъд Океана през 1878 г. Завършва семинарията в Принстън, става проповедник, но скоро се отказва и се записва да учи медицина в Чикагския университет. Следва дълга и успешна кариера като хирург и преподавател. През 1902 г. Машов вече е първият български професор по медицина в Съединените щати.
След края на Първата световна война българската общност в Америка бързо расте, като към нея се присъединяват много емигранти, бягащи от следвоенната икономическа криза в нашата страна. Нашенците търсят своят късмет в цяла Америка – от далечна Аляска, където са привлечени от „златната треска“, до киностудията на слънчева Калифорния. За тях ще ви разкажем в някой от следващите броеве на „Десант“.
