„Дека се е скрил този, дето хорати? Под масата го няма!”, казал висш държавен чиновник при първия си телефонен разговор
Автор: Камен Христов
В днешната технологична епоха дори изпращането на обикновен плик по пощата изглежда като отживелица. Организираната поща за държавни цели обаче съществува от времето на персийския цар Кир през VI век пр. Хр. Самата дума „поща” има латински произход и идва от името на специалната станция за връзка между куриерите – „мансио позита” в Римската империя.
По нашите земи предшественици на пощенската услуга също има от древността. По време на османското владичество хората са предупреждавали съседите за опасност с огньове. Те са си предавали съобщения с викове, чрез черковната камбана, гърмене с пушка, чрез глашатаи. А съобщенията до съседни селища са се предавали чрез пратеници на кон или магаре. Началото на пощенските съобщения в Европа е поставено през 1464 г. с едикт на френския крал Луи XI. Век по-късно модерните съобщения обхванали почти целия стар континент.
Обвързването на Османската империя с развитите европейски държави наложило и Високата порта да организира своите съобщения по западен образец. При султан Мурад IV било поставено началото на държавната поща (мензил). Тя е имала междинни станции, т. нар. татарски конни пощи.
Първоначално след нея се разпространявали публичните актове на държавната канцелария, пренасяли се парите от данъци и такси. През XVIII век с конната поща вече се пренасяла и кореспонденция.
През 1855 г. е била открита първата телеграфна линия, свързваща Русе и Варна. Била построена от френска компания. Французи приели управлението й, а езикът им бил официалният. Чуждестранните служители дълго време лъжели турците, че морзът е неприложим към арабската азбука. Първата телеграфопощенска станция у нас била отворена в Пловдив през 1869 г. Тя била настанена в турския конак. Както разказва унгарският пътешественик Феликс Каниц, османските пощенски станции в конаците приличали на вехтошарници.
”Пристигналите писма в един конак се изсипваха в панери и всеки, който очакваше писмо, сам си го издирваше в панера. Раздавателна служба не съществуваше даже в Цариград. Надписите на писмата задължително биваха написвани на турски език”, пише в спомените си Петър Матеев, бивш служител в турските пощи през 70-те години на миналия век.
След Руско-турската освободителна война, през юли 1877 г., била издадена правителствена наредба, в която се казва: “Да се организира местна полицейска сила, пощенска служба и особено административни и съдебни съвети”. По време на войната турската армия разрушила при отстъплението си всички телеграфни линии, опожарила много от пощенските и телеграфните станции и персоналът напуснал България.
Руските войски организирали военнополеви пощенски станции и трактове. Възстановили разрушените телеграфни линии и построили нови. На първо време пощата и телеграфът обслужват само руските войски, но впоследствие те започнали да извършват услуги и на населението. На 14 май 1879 г. руските чиновници предали на българското управление 39 пощенски и 26 телеграфни станции, 1630 км телеграфни стълбови линии с 2582 км проводници и 64 телеграфни апарата в действие.
Според “Временните правила за пощовата част в България”, управлението и организацията било възложено на Пощенското управление, което първоначално е подведомствено на Министерството на вътрешните работи, а после - на Министерството на външните работи на Княжество България.
През 1890 г. била сформирана велосипедна рота, която постепенно изместила конните и пеши пощальони. За планинските райони обаче гледката на качения върху магаре пощальон се запазила почти до средата на ХХ век.
С всяка година броят на пощенските станции растял, това наложило изработването на нов закон за цялостно уреждане на пощенските съобщения. Той е приет на 1 ноември 1881 г. под наименованието “Привременен устав за пощите и телеграфите.
18 г. по-късно била създадена Главна дирекция на пощите и телеграфите начело с главен директор, която просъществувала до 30 декември 1947 година. По селата пощата се доставяла и получавала три пъти седмично.
През 1879 година пощенските станции били 41. Едва по това време в България се появяват и първите телефони – само 2 години, след като те стават популярни в Европа. Малко преди това апаратът бил изобретен в Бостън от Александър Бел, а първите му думи били чути от асистента му: „Господин Уотсън, елате! Нужен сте ми тук!”.
Година по-късно Бел основал „Бел телефон къмпани”, а след още 12 месеца в Ню Йорк била основана първата градска телефонна станция. Появата на телефона в Европа била посрещната с голям отпор от телеграфистите, които смятали, че ще останат без работа.
Германия посрещнала нововъведението и Верне Сименс започнал масово производство на телефонните апарати. Първата европейска столица със собствена телефонна станция била Париж. Малко след това в Пловдив е проведен първият телефонен разговор в България – между кабинета на генерал-губернатора на Източна Румелия и неговата канцелария, която била на 200 метра оттам.
За една от първите телефонни връзки години наред се разказвала история. Един от българските първенци, когато чул гласа в слушалката, първо почервенял, после очите му се окръглили от учудване, после се засмял, замислил се и станал сериозен. Накрая завършил с въпроса: „Дека се е скрил този, дето хорати? Под масата го няма, ама тъдява ще е”.
Едва 5 години по-късно, през 1884 г., е проведен и първият разговор по телефона в София. Това станало след откриването на сградата на Народното събрание. Била построена първата междуградска телефонна линия София-Пловдив, а през 1901 г. у нас вече е имало 50 стенни телефонни апарата.
Две години по-късно за пръв път е осъществена международна телефонна връзка у нас между България и Румъния. Междувременно за пощенските служители била въведена задължителна униформа. Задължителен атрибут при доставянето на пратките били сабята и револверът. Доставянето на кореспонденцията между българските градове също се модернизирало - през 1905 г. били поръчани три автомобила от френската къща „Де Дион Бутон”. Пощенските коли обаче не били от най-бързите.
В своето „Пътуване из България” Константин Иречек пише: „Ужасната бързина, с която вървят пощенските коли (12 километра на час), не е без опасност. Един мой приятел се изтърсил нощем от колата и след това с гърмежи от револвер обърнал вниманието на пощаджията, че е изгубил пътника. Веднъж пощата изгуби в равнините при Плевен самия министър на външните работи и на пощите г-н Б. От станцията тръгнали назад да го търсят и го намерили как бяга пеша при лунната светлина през тихата степ”.
Скоростта на автомобилите често била обект на присмех и за тогавашната преса. Появила се карикатура във вестник „Вечерна поща” – камила, натоварена с пакети, пощенски автомобил и костенурка, с текст: „Българска поща – автомобилна бързина, камилска скорост и костенурска разпоредителност”.
През 30-те години на ХХ век за пръв път била въведена услугата „бърза поща”. За тези пратки били отредени специални пощенски кутии със син цвят. При тях пощата се събирала на всеки 30 минути от специални куриери с велосипеди или мотоциклети. С въвеждането на въздушната поща, за тези пратки е изработено и специално клеймо „По въздуха”.
