В севернодобруджанското село и до днес помнят дякона-даскал, който някога огласял с пеенето си тукашния храм
Автор: Пламен Николов
В учебниците по история с едно изречение е отбелязано, че през зимата на 1866-67 г. Васил Левски е учителствал в севернодобруджанското село Еникьой и е пял в местната църква. От няколкото ми посещения в селището през последните две години се убедих, че тук – в забравената българска земя, споменът за Апостола продължава да е вечно жив. Въпреки че по силата на историческите превратности Северна Добруджа е останала извън пределите на Отечеството ни.
Но макар че в селото, което сега носи името Михаил Когълничану, днес няма българи, местните жители знаят, че великият революционер е бил даскал в него и е служил в храма, който пък носи името на светите братя Кирил и Методий. Заслуга за съхранената памет имат онези българи, които преди 73 години по силата на Крайовската спогодба са се изселили в каварненските села Белгун и Септемврийци.
Останалите живи преселници и техните потомци не са забравили родния си край – те често посещават Еникьой и от техните разкази дошлите след тях румънци научават за присъствието на Левски в селото.
За да остане вечен този спомен и занапред, преди две години по идея на историка Пламен Павлов и настоящия директор на Регионалния исторически музей в Добрич Костадин Костадинов бе поставена барелефна паметна плоча, като румънските власти оказаха пълно съдействие за осъществяването на проекта.
Еникьой отстои на 20 км от Тулча – градът крепост на българщината в Северна Добруджа през Възраждането. Само допреди седем десетилетия то е било едно от най-будните чисто български села. Само на 12 км от тук се намира черноморската лагуна Расим – едно от най-красивите кътчета в този край. Иначе населеното място е разположено на обширно равнинно плато с гористи хълмове. В северната си част то се пресича от малка рекичка, която се влива в Бабадашкото езеро. През лятото тя често пресъхва – характерна гледка за безводна Добруджа.
Археологическите находки свидетелстват за цивилизован живот по тия места от най-дълбока древност. В античността тези места са обитавани от гетите – едно от големите тракийски племена. След това идват римляните, които обаче само са завоювали територията и са я включили в провинцията си Малка Скития, без да я заселват. Населението е продължило да бъде тракийско, като постепенно се е романизирало.
По времето на Великото преселение на народите оттук минават множество племена – готи, хуни, славяни. През V-VІ в. се появяват българите. Именно на тази земя през втората половина на VІІ в. стъпва кан Аспарух и основава българската държава на Балканите. Аспаруховият Онгъл отстои на тридесетина километра от Еникьой.
През Средновековието Добруджа е пак вървище на разни племена и народи – руси, угри, узи, кумани. През ХІІІ-ХІV в. тя се превръща в предмостие на Златната орда. Недалеч е резидирал могъщият татарски темник Ногай – правнук на Чингис хан. Край селото е намерена най-богатата находка на татарски монети в днешна Румъния.
През ХІV в. този край е част от Добруджанското деспотство на Добротица, Балик и Иванко. Но турското нашествие обезлюдява Добруджа, а с нея и района около Еникьой за векове.
Благодарение на своята отдалеченост от големите градски центрове на Османската империя, Северна Добруджа е била сгодно прибежище за редица изтъкнати дейци на българската национална революция. В различни периоди на своя живот и революционна дейност тук са пребивавали Стефан Караджа, поп Харитон, Любен Каравелов, Васил Левски.
След участието си в Първата българска легия, през март 1866 г. тук пристига Апостолът на свободата. Той посещава Тулча, където живее Стефан Караджа, и по силата на съзаклятието се установява в близкото село Еникьой. По препоръка на Цаню Захариев (известен иконописец от Тревненската школа) и Васил Тотьович (негов роднина по майчина линия) Дяконът е назначен за учител в българското школо на селото.
То се помещавало тогава в къщата на Къньо Желязков. Там живеел и Левски. В другата къща, която била на Кольо Каябашев, Дяконът дели една стая с Цаню Захариев и го запалва по идеята за освобождение на поробеното отечество. По-късно, през бунтовния април на 1876 г., иконописецът ще вземе участие в Тревненската чета.
През октомври 1866 г. народното дело налага Апостолът да отиде във Влашко. След два месеца се завръща в Северна Добруджа и пак учителства – този път в съседното село Конгаз. Левски пее на всяка служба в Еникьойския храм „Св. св. Кирил и Методий”.
Като учител той не прилага разпространените тогава телесни наказания на учениците. Под негово ръководство децата се учат не само на четмо и писмо, а и на любов към природата и най-вече към България.
Апостолът не забравя и своето призвание – освободителната мисия. Той създава тук патриотична "Тайна дружина", която да подготви българите за бъдещото въстание и за самозащита срещу постоянните набези на черкези, татари и турци. Организира борби и състезания по гимнастика, прескачане на ровове и плетове, стрелба, надбягване и др. Ето какво пише учителят Манчо Джуджев през 1868 г.: „Дяконе Василе, Лъвски те зовяхме, когато ний тогаз – от Еникьой в Конгаз, като прескочи хаджи Герговата мааза”.
В църковния двор Левски посадил три крушови дървета, на чиито плодове еникьойци се радвали в продължение на десетилетия. През пролетта на 1867 г. той напуска завинаги Северна Добруджа и заминава за Влашко, за да стане знаменосец в четата на Панайот Хитов. И да поеме по пътя на безсмъртието…
Храмът „Св. св. Кирил и Методий”, където е пял Дяконът, днес е в добро състояние, макар и невзрачен на вид. Наблизо обаче е разположена животновъдна ферма, откъдето се носят доста нелицеприятни „благоухания”. От две години в селото има нова църква и очевидно старата ще бъде оставена на произвола на съдбата.
Иначе тя е запазена в почти същия вид, в който я е оставил Дякона. Иконите в целия иконостас са дело на двамата тревненски майстори – Цаню Захариев и баща му Захария Цанюв. Имената на светците са изписани на български, както и стенописите. Патронната икона в храма – на светите братя Кирил и Методий, е дарена от Васил Тотьович от Карлово – роднина на майката на Левски. Но ако българската държава не се заеме със спасяването на ценните икони в тази светиня, те могат завинаги да бъдат изгубени...
