Когато видях в новините, че съвсем изперкалите партайгеносен от „Атака” подали жалба в прокуратурата против митингите, които нарушавали конституционни права на почивка и свободно придвижване, си помислих, че от това по-голяма тъпотия няма накъде. През последно време обаче животът постоянно ме опровергава, че макар и почти на много сериозна възраст (преди дни чукнах 45), съм един жалък наивник, чиято месторабота трябва да е в рубрика като „Лека нощ, деца” например. Или някое магазинно предаване, нали се сещате, ония, с Шуши, Муши, Гуши, Души, Пепи, Цеци, Гали и Мали.
Невярващо гледах големия бял автобус, докаран да прибере избраниците на народа, гласували на първо четене актуализацията на бюджета. Завъдих мрачни мисли и още преди возилото да тръгне срещу хората звъннах на приятел-полицай.
Питах го, като как я мисли тази работа, а той бързо избъбри: „Адската глупост, само ще настървят народа. Затварям, не мога да говоря повече”. Гледах как щитовете изтласкват протестиращите, а те вдигат ръце, викат „Без агресия” и сядат на земята.
Бой не видях. Но от време на време изплуваха окървавени лица, чудех се откъде, при положение че полицията не държи палки в ръце. Неинформираният, отказващ да види истината от колкото може повече гледни точки, е глупав човек. И най-задръстеният, най-убеденият и най-циментоглав защитник на статуквото ще се сети, че следват камъни по автобуса. Така и стана.
Някак си не ми се връзваше момчета, момичета, мъже и жени на всякаква възраст, които вдигат ръце пред щитовете, изведнъж така да се изкривят, че да грабнат паветата. Разбира се, че не.
Камъни мятаха точно тези, които една депутатка от управляващите описа като „нито красиви, нито интелигентни”. За Бога, та те се отличаваха от пръв поглед! Дангалак по черен потник, с кърпа през лицето, тантуресто биче със злобен поглед, а под злите свински очички – бяла маска (това с маската го запомнете, ще го срещнете и по-надолу) и все образи от този род.
И макар че седях пред телевизора, на стотици километри от парламента, ме обзе страх. Че съвсем скоро ще стане както на площад „Таксим” в центъра на Истанбул.
Очаквах, както през онази нощ на 1997- ма, камерите на телевизиите да предават от вътрешността на бялата сграда с надпис „Съединението прави силата как „слугите на народа” (пак от същата партия, какво съвпадение, а?) да си пеят за кураж „Къде си, вярна, ти любов народна?” Е, не се случи, времената вече наистина са други, въпросните са занагляли много, много повече от онези, предишните. Те си бяха отворили парламентарния бюфет, та да се подкрепят, кой със сандвиче, кой със сокче, с биричка, там...
Зер, скоро няма да излязат, та да похапнат в някой лъскарски ресторант, а работа важна са свършили през всичките тези дни, през които хората ги плюят в лицето и им крещят, че ги мразят. А министър от кабинета нагло молеше в ефир репортера на една телевизия именно той да му обясни какво и защо се случва навън.
Очаквах премиерът, когото смятам за що-годе разумен мъж (не ме намразвайте много), но пленник на кукловодите, които му редят нещата, да свика извънредна пресконференция много след полунощ, на която да обяви, че така повече не може и щом народът казва „не”, подава оставка и... каквото стане.
Нищо такова не се случи, а стана ясно, че председателят на парламента е „изУЪкал” на коУЕгите си да не отиват утре на работа, понеже поУожението е опасно.
А по един телевизионен канал младеж разказваше, че бил всмукан от полицаи и жандармеристи, бъхтали го, набили го здраво, но беше останал крайно изумен, че го боли само на определени места, а синини и хематоми по тялото - няма никакви.
Обзе ме съмнение, но беше никое време да звъня на онзи мой приятел. Потърсих го на следващия ден, да ми обясни как стават тези неща. Със смутен смях, приличащ на стреснат грак, ми каза накратко: „Има хора обучени, знаят как да удрят”.
Което напълно ми се върза с клипчето от интернет, озаглавено „Полицията бие! Сподели, за да го види целият свят!” В него, ако нямате компютър и връзка с мрежата, полицаи, досущ като тези, които само бутаха с щитовете, се разхождаха сред протестиращи и ги налагаха с някакви дълги черни палки, подобни на сапове от мотики. А на лицата им – същите бели маски, като на бичметата от горните редове, които хвърляха камъни по белия автобус.
И ме обхвана страшно омерзение. Че живея на място, където на управляващите изобщо не им пука за отделния човек. Не им пука за цялото общество. Защото, всъщност, те не са тези, които съставят правителството, не са водеща парламентарна сила, не са водачите на партиите в Народното събрание, а са сиви кардинали, зловещи фигури, кукловоди, които създават отвратителна измислена реалност, компрометират всичко и всички, включително и полицията, на която народът трябва да разчита за защита, съда, от когото очакват справедливост и изкривяват народа така, че да мисли черното за бяло и бялото за черно.
Че тук, както и в най-нещастните и жалки африкански и южноамерикански диктатури или жалки подобия на републики, човешкият живот не струва и пет стотинки.
Страх. Ярост. Омерзение. Това сме ние в момента.
Но, освен човешкия фалшив съд, има и Божи...
