Взривеният мост на Вълчан войвода

Автор: Диана Славчева

Кой не знае Вълчан войвода, кой не е чувал за него и най-вече за митичното му съкровище, което смущава съня вече на поколения иманяри. Казват, че било отдавна намерено, но никой не хваща вяра на това и обсебените от идеята да открият Вълчановото имане продължават да ровят денем и нощем им българската земя и да преобръщат пещери с хастара наопаки, за да попаднат на него.

Но ние не сме от тях и не за това ни е думата. А за един необикновен мост, който е построен с пари, дадени от войводата. От достигналите до нас сведения е известно, че Странджанският Робин Худ, както го нарича популярният историк Божидар Димитров, не само е обирал турски кервани и султанската хазна, ами самият той иманярствал и човъркал по стари римски мини и пещери, от които изравял несметни тракийски и римски съкровища, които складирал по дупки и каверни из Балкана и Странджанско. 

Впрочем един турски професор беше признал преди време, че самите османлии са си обрали хазната и за да се измъкнат сухи пред султана, набедили Вълчан войвода за обира. Но така или иначе славният хайдутин очевидно е разполагал с достатъчно злато, защото се знае, че съпроводил пратеници до руския цар с искане да започне война с Турция, като обещал да му плати щедро за помощта. Както пише неговият съвременник и предан сподвижник поп Мартин:

„Той искаше да освободи Българското. Да откупи с злато мурабето от Русите, та името му да остане да се помни во веки веков. Но царя, не повярва че има толкоз злато и се арниса. А злато има много – за пушки и топове, за издържане и пенсии на вдовиците и сулдатите”. Нищо чудно няма в това, че войводата е мислил за отечеството си.
В крайна сметка той е потомък по бащина линия на известния род Бимбеловци от странджанското село Факия, които са наследници на легендарния Момчил войвода, а и от тази фамилия произлиза също и славният Стефан Караджа.

За добрините, сторени от безстрашния хайдутин, се носят легенди. Говори се дори, че част от парите му отишли за построяването на Софийския университет „Св. Климент Охридски", макар сградата да е издигната доста след смъртта му. Но пък безспорно се знае, че Вълчан е издържал много български младежи да учат в чужбина, за да има у нас учени хора след като България се освободи.

Все с тази си прословута щедрост войводата плаща, за да се построи стабилен дървен мост на река Резовска, тъй като хората, живеещи на двата бряга, нямали друг начин да се свързват. А по това време селата и от двете страни на реката били все български. Днес не е така. На десетина километра северозападно от десния бряг е Малко Търново, до левия – турското Караджадаа (известно с българското си име Цикнихор).

При потушаване на Илинденско-Преображенското въстание преди 110 г. всички къщи в него са ограбени, а жителите му – тогава до един българи, избягват, като окончателно се изселват след Междусъюзническата война. А Резовска река, популярна сред местните и като Резвая, а някога наричана Караманбаирска река (по името на Караман баир, откъдето извира), с Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г. е определена за граница между България и Турция в този край на географията.

На същото място в древността съществувал стар римски мост, който се намирал на основния път за Константинопол. Та именно тук решил да вдигне нов.
Според сведенията, които дава Георги Поп Аянов в „Малко Търново и неговата покрайнина” и краеведът Горо Горов в изданието на БАН „Странджански фолклор”, хайдутинът наел майстор Райчо от Малко Търново, комуто дал за строежа на дървеното съоръжение 2500 гроша. Дори самият войвода участвал като дюлгерин, но под друго име.
На откриването присъствали турски големци от Малко Търново и Малък Самоков (дн. Демиркьой, в Турция).

Вълчан дал пари и за освещаването – за попа и за почерпката след това. Турците се надявали, че ще успеят сега да хванат хайдутина – те знаели, че той е платил за строежа на моста, и поставили пусии наоколо да го заловят. Но когато всички се нагостили и дошло време да се разотиват, един от дюлгерите се надигнал и с помощта на жилава дрянова тояга с един скок се прехвърлил на другия бряг. И докато сащисаните турци викали „Машалла”, юначагата им помахал и се провикнал, че той е Вълчан войвода, когото дирят под дърво и камък, па изчезнал яко дим в гъстата странджанска дъбрава.

Според друга легенда, Вълчан присъствал на тържеството преоблечен като овчар. Но каквато и да е истината, важното е, че още тогава съоръжението било наречено „Вълчанов мост”. Оттам името остава да обозначава цялата местност, където се намирал той.
Минали години, мостът се разрушил и в непосредствена близост до мястото, където бил, преди стотина години италиански майстори вдигнали нов трисводест каменен мост за чудо и приказ. И него също нарекли Вълчанов мост – някак си не вървяло да се казва иначе.
Този брод се оказал много издръжлив и устоял дълги години на течението на реката и превратностите на климата. Но през 1947 г. границата бива оградена с т. нар. кльон и мостът остава зад него – в ничията земя под кабърчето, с което закачаме географската карта на България на стената.

С тези гранични съоръжения са изолирани от света и много други обекти от културно-историческото ни наследство. От една страна, това ги запазва непокътнати и до днес от иманярски набези и вандалщина. Но от друга, такива строежи като един мост над гранична река, бъркат много работата на пазителите на браздата между България и Турция. Зер, през него ще минават диверсанти и нарушители. И затова родните граничари взимат кардинално решение, с което с един замах решават проблема. Просто го... взривяват откъм нашата страна на принципа „Има мост – има проблеми, няма мост – всичко е наред”. На колегите си от отсрещната страна на реката обясняват, че бил паднал гръм, та той го бил срутил!

Откъм турския бряг съоръжението остава непокътнато и до днес. Но пък е цяло приключение да бъде открито. Макар в последните години това да става все по-лесно. До него може да се стигне за около 2 часа пеша от Сливарово по стар коларски път, губещ се на места във висока трева. За минути човек може да се озове тук с нает водач от Туристическия център в Малко Търново и раздрънкана, но безотказно преодоляваща всякакви терени уазка.

Иначе самото място няма как да бъде разпознато от пътя – нито има табела, която указва местонахождението му, нито пък руините личат видимо, тъй като са обрасли плътно с къпинак и папрати. Трябва да се премине през храсталаците, които на места са избуяли до кръста, и да се слезе досами реката, за да се видят останките от някогашното великолепие на моста – но на турския бряг. По нашия има само разпилени камъни и една малка оцеляла част от края на съоръжението.

Да се чудиш и маеш на приказките на Бойко Борисов, който допреди няколко месеца, когато бе все още премиер, се тръшкаше, че сме изпълнили всички условия за Шенген и границата ни с югоизточните ни съседи е строго охранявана, та пиле не може да прехвръкне. „Ние сме единствената надеждна граница на Европейския съюз с Турция” – рече той в края на миналата година. Е, не е така. За негово сведение, само преди две лета бродихме по същите места, но тогава трябваше музейните служители от Малко Търново, които ни придружаваха, да се отбиват до граничарите и да взимат ключ, с който да отключат катинара на кльона, за да преминем зад него.

После обратно всичко се заключваше и ключът се връщаше на граничните. Още две-три години преди това пък посещаването на обектите зад ограждението ставаше в присъствието на военен от близката застава.
Сега всичко е разградено напълно, а мрежите и портите на кльоновете висят безпомощно, оплетени в бурени и разпокъсани. И докато разглеждаш останките от Вълчановия мост, просто можеш да си преджапаш реката и да хвърлиш една въдица за въдещата се тук в изобилие пъстърва направо от турско.
Само дето мостът вече го няма в цялото му величие...


В категории: Горещи новини , Пътеводител