Вярвайте ми, прочел съм много книги, гледал съм много кино по въпроса. Това, дето животът минавал като на лента пред очите, изобщо не е вярно. През трясъка, пращенето и парчетата пластмаса от бронята, които летяха пред предното стъкло, пред очите ми мина нещо бледооранжево.
И после всичко изведнъж спря.
Сигурно покрай нас са минавали коли, не помня. За няколко секунди всичко беше утихнало. След това чух гласа на приятеля, уж на сантиметри отдясно, а всъщност някъде от много далеч.
Задавено питаше добре ли съм и видях ли какво направих. Мисля, че отвърнах с „Господи, Боже, какво направих?” Не искайте подробности, после бях в нещо като транс.
Вадихме документи, писахме протокол на някакъв чужд, славянски език, показвах си книжката, за да я снима шофьорът на автобуса-чудовище, който ако ни беше нацелил по към средата, щеше да ни превърне в кървави плюнки върху асфалта. Човешки останки, усукани в куп смлени на пихтия ламарини...
Прибрахме се на ход. Оказа се, че ни е споходил „малкият дявол”, както се изказа приятелят. Чак на следващия ден се сетих как карах до Бургас. Във вцепенение, стиснал волана, все едно искам да го удуша и постоянно си мислех, че не карам аз.
Накрая приятелят избухна от викове: да не си помислям да спра да шофирам, да си сложа дебела, огромна обеца на ухото, че когато се управлява кола, се интересуваш само и единствено от шосето, тези отпред, отзад, отляво и отдясно.
Той е профи в мозъка на костите си, занимава се с коли и шофьори, откакто е станал съзнателен човек, та после се сетих, че това явно е някакъв, техен си, психо трик, предназначен да ме стресне и извади от ступора.
Спрях на малкия паркинг пред нас и седнахме на ракия. Тогава вече го погледнах в очите (до момента не смеех) и нещо ми се отпуши. Почнах да се треса неудържимо, да плача истерично и да бръщолевя простотии. Аз, дето се имам за, общо взето, корав мъж.
Катастрофата ме връхлиташе с ужасна яркост отново и отново. Казах ви, нищо особено, някой, преживял много по-жесток удар, сигурно се смее надменно, четейки тези редове. И ме мисли за пълен мухльо. Нека.
Аз мисля, че съм длъжен да ви разкажа. Защото най-страшно ме душеше мисълта какво щеше да стане, ако наистина грамадният туристически бус ни беше уцелил през средата на сравнително малката ми, бръмбароподобна количка. Аз със сигурност! Но и приятелят също.
Щях да убия един от най-старите си и добри приятели, човек, когото обичам като брат, с когото сме преживели заедно куп добри и лоши (то напоследък предимно лоши, но майната му, всичко минава) неща.
Връщах се и връщах към трясъка. Но и към тишината след него. Представяйки си го като смачкано месо, на педя от мен, а вместо лицето му, с което напоследък постоянно се шегуваме, ме гледаше окървавен, озъбен череп.
Представих си и че горим. И тогава майка му ще постави в гроба овъглени кости и парчета плът. В запечатан ковчег. Едва ли би го понесла, познавам я.
Накрая явно ракията ми дойде премного (друг негов трик, сетих се чак на другия ден) и помня като в просъница някакви негови изречения за това, че всичко е минало, да забравя колкото може по-бързо, повече никога да не мисля за друго, докато шофирам и майната им на ламарините, важно е, че косъм не е паднал от главите ни.
Почти буквално същите думи слушах и на следващия ден, когато с още приятели се видяхме на кафе, да обсъдим какво се е случило и какво трябва да направя. Те също се бяха ударили преди няколко дни, пак от тъпо невнимание. А момичето е бременно. С близнаци.
Слава Богу, почти не усетило, те също се разминали леко, както и ние. „Внимавайте бе, хора, за какво мислите, докато карате, а?” – шепнеше като в мантра приятелят, а аз си представях отново и отново онова „А какво щеше да стане, ако..." На път за вкъщи се замислих и за други случаи. Скъпият ми красив братовчед Д., чиято кола режат, за да го извадят полуразмазан, на онова кръстовище в Бургас.
Сухите очи на чичо ми, докато го спускат в земята. Страшните писъци на чинка ми.
Тъпото пиене на ракия „за упокой” след това. Отказвал, отказвал да изпълни молбата на двамата си авери да ги откара вкъщи, след пиене до откат. Накрая се съгласил. И след около 300 метра...
Мислих и за тази жена, която уби на място 12-годишната хубавица на много близко семейство. За нея чувах, че когато излязла сутринта от вкъщи, не е имала за цел да смачка детенце на пешеходна пътека. Аз съм сигурен, че не е.
Както и аз нямах за цел да превърна моя приятел в кървава каша. Но както тя, така и аз сме ужасно виновни. Защото това е път. На който всяка кола и всеки шофьор е потенциален убиец.
И убийство няма да стане, ако всеки спазва правилата и не върши простотии. Поради каквато и да било причина. За пиянско шофиране не искам да кажа нищо, аз никога не карам пил.
Наистина, майната им на смачканите ламарини, плюйте на парите, които може да отидат за труда на монтьорите и майсторите-автотенекеджии, за да ви гиздосат отново скъпоценната кола! Като човек, който (поради една или друга причина) познавате и четете, искам на колене да ви помоля:
Недейте! Не убивайте своите приятели!
И техните също. Никого не убивайте на пътя!
