Леля Зори беше от петия (или шестия, не помня вече) етаж в нашия 24-ти блок в животрептящия от работнически ентусиазм бургаски жилищен комплекс „Зорница”, предаден предсрочно, тъкмо за Олимпиада`80 в Москва.
Бях хлапе, отраснало в циганската махала, затуй ми бяха интересни всичките тези хора, които пътуват в два асансьора (голям и малък), отиват нанякъде, а тя никъде не ходеше. Стоеше на стълбището на голямата къща, казваше „Здравейте, добър ден” и се усмихваше на всички. Тя, всъщност, си беше баба. Баба Зорница, дошла в нашия микросвят не помня откъде, но със сигурност много по-различна от останалите баби, които (въпреки че живееха вече не в село) си ходеха с черни забрадки. Майка ми каза, че трябва да я наричам „леля” и аз така си продължих. Заради уважението, че „се държи още”, каза мама. И аз затова, така...
Леля Зори беше интересна. Нейната дъщеря навремето (каквото и да означава за тогава) беше избягала от Желязната завеса. Първо в Сърбия, оттам в Гърция, а после в Съединените американски щати. Омъжила се там, не успял семейният й живот, но после си намерила късмета с някакъв Джон. „Джон не е бял, мойто момче”, ми обясняваше леля Зори. Тогава ми беше гадно, че красива бяла жена е станала съпруга на някакъв черен Джон (снимки много бях гледал).
А леля Зори ми говореше, че черният Джон обичал нейната дъщеря много. И имали деца. И било прекрасно. Отишла и ги видяла. Но после се върнала, защото тук, в България, било нейното място. По това време вече бях силно впечатлен от рокмузиката, пубертет, стреснат от „Кисс”, „Куин”, „Ръш”, „Пинк Флойд”, „Дийп Пърпъл”, „Бийтълс”, „Юрая Хийп”, трудно разпознавах кой е американец, кой – англичанин, но възрастната жена ми обясняваше ясно кой какъв е и защо такъв е.
Чудех се защо, когато споменавах тези мои пристрастия, повечето от възрастните от нашия блок ме гледаха накриво, а тази стара (казах ви, тогава да е била най-много на 60) леля Зори ми казваше, че съм на прав път и някой ден аз трябва да живея в Америка, щом харесвам тези групи. Наричаше ме „пипнато дете”, не знаех какво означава това. Разказваше ми, че там, отвъд Океана, било „истинска държава”, човек можел да си купи кола веднага, без да чака с години ред в „Мототехника”, ако си умен и работлив, можеш да си живееш съвсем нормално, без да си член на БКП, на екскурзия по целия свят можеш да отидеш, ако поспестиш за няколко месеца и изобщо... там, в Америка, е нормално, а тук не. Тогава тези думи леко ме плашеха, но предизвикваха страшен интерес.
Исках да живея в Америка, но ми беше странно как така бих могъл да напусна своята Родина, която ме е отгледала, да не й служа в казармите, да не стана някакъв инженер и изобщо, ако избягам там, няма ли да се превърна в тотален ренегат и всички българи да ме намразят завинаги. „Няма – обясняваше ми леля Зори. – Отгледали са те майка ти и татко ти. Родината съществува заради тях и всички други, които живеят и работят в нея и й плащат данъци. Именно затова вземат и толкова ниски заплати, защото ги лъжат, че всичко е безплатно...” Представяте си колко смущаващо за едно момче на 17 години звучаха тези приказки.
Две години след гореописаното като старшина-школник бях заместник-дежурен по поделение. Пистолет на кръста и пълна отговорност за караула на едно от бойните поделения в бившата Трета българска армия. Стандартно, с шефа на бившата Зенитна батарея капитан Гугучков. През целия ден се убих от отговорности и капитанът ми каза да лягам в дежурното и да спя. Легнах. Заспах. И засънувах как се събуждам, сдавам си пистолета, с всичките му патрони и отпрашвам към вкъщи. Как хващам последния рейс към нас, слизам и след десетминутен марш се прибирам у нас. А леля Зори стои на стълбите. Усмихва се и и говори, че иска да ме изпрати при дъщеря си. Онази, с черния Джон. И ми казва: „Днес съм тук, утре вече не, вече съм на възраст, няма ме!”
На следващия ден се събудих. В караулното на поделението.
Денят мина като в сън. Отварях оръжейни, давах амуниции, пусках машини за учебни занятия, подписвах се под разни ведомости, търсиха ме от бригадата в Айтос, ходих в „централата” да давам обяснения. Дежурството приключи. Сдадох пистолета и всичките му 18 патрона. Избягах от поделението, прибрах се вкъщи и видях майка ми, седнала на малкото диванче. Четеше вестник. Бях разстроен, казах й какво съм сънувал. Погледна ме уплашено. После се разплака. Каза, че преди няколко часа леля Зори, на път за супермаркета, за да си купи хляб, била блъсната от кола.
Мрежичката с хляба и буцата сирене била разпиляна по паважа, а леля Зори, разбита като счупена кукла, лежала настрани в храсталака, толкова бил силен ударът. Но веднага дошли милиционерите, разгонили зяпачите („Другари, прибирайте се по къщите, катастрофа е, жената ще се оправи за нула време”). Била в кома в болницата. След два дни тя умря.
Ето така не отидох в Америка. Не зная да съжалявам ли, не ли...
