"Добре че имаше смели мъже, които пък решиха да помогнат в разкриване на истината и така се събраха около десетина много сериозни нови свидетелства за препогребването."
Николай Хайтов
Автор: Богдан Кръстев
Сега, след като ПП „Национален фронт за спасение на България“ и телевизия СКАТ принудиха БАН и Софийска община да изпълнят собственото си решение и финансираха издигането на плочата за гроба на Васил Левски пред черквата „Св. Петка Самарджийска“ в центъра на София, е време за покаяние от някои „изтъкнати“ учени.
Разговарял съм с десетки хора – патриоти, които ми обърнаха внимание, че един от противниците на тази идея – депутатът от „Атака“ проф. Станислав Станилов, води предаване в телевизия „Алфа“, удобна трибуна, от която да се извини за яростната му до ден днешен позиция срещу плочата паметник на Левски! Именно неговото мнение в онези времена решава съдбата на паметната плоча за гроба на Васил Левски – да бъде унищожена, макар и готова за поставяне!
Прилагам за доказателство фрагменти от някогашна беседа между мен и академик Николай Хайтов, която бе обнародвана в книгата „Аферата с гроба на Васил Левски“.
Корицата на книгата „Аферата с гроба на Васил Левски“, в която е публикувано интервюто
Откъс от едно интервю с писателя
Богдан Кръстев: – Увлечен в археологическата или по-скоро криминалната страна на спора за Левски, вие нищо не споменахте досега за свързаните с препогребването след публикацията в „Мир“ от 1937 г. - или тази публикация вторично ги разпалва, както съм чувал да твърдят някои историци...
Николай Хайтов: – Едно със сигурност може да се каже: никой от историците професионалисти не се е досега сериозно занимал с анализ на историческите свидетелства, в това число и с преданията за препогребването на Левски. Но има друго: след като се разшумя спорът за гроба, доста хора се обадиха, за да потвърдят преданието за препогребването. И не само обадиха, но писмено го потвърдиха.
Между другото, едно свидетелство за препогребването е публикувано цели 6 години преди спора за гроба да избухне – в сп. „София“, бр.4/1973 г. Това са възпоминанията на Гоце Ранков от с. Курило, записани от Григор Марков. През 1982 г. в „Пулс“ от 13 юли е документирано друго свидетелство за погребването. Все по това време излизат в „Литературен фронт“ от 18 февруари 1982 г. спомените на народния лечител Петър Димков, в които възпроизвежда с големи подробности самото препогребване, за което той (П. Димков) знае от баща си – свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска“.
Аз обнародвах в книгата ми за гроба на Левски от 1987 г. по-важните нови известия за препогребването, но никой от моите опоненти не си направи труда да отиде при тези хора, да ги разпита, та ако щете дори, само за да ме обори. У никого не се пробуди изследователски интерес. Пълна апатия. Макар че има и друго: рисковете от сблъскване с казионната версия.
Та нали Магдалина Станчева беше се по едно време провикнала на обсъждането в БАН: „Никой не иска да има гроб“! Има го това бележито възклицание в стенограмата... Тя и хората около нея се ужасяваха дори само като се спомене за гроба!
Добре че имаше смели мъже, които пък решиха да помогнат в разкриване на истината и така се събраха около десетина много сериозни нови свидетелства за препогребването. Имам ги там в една папка, можете после да ги разгледате.
Б.К.: – Надявам се, че сте взели мерки за съхраняването им.
Н.Х.: – Даже мисля – както ви казах – да бъдат издадени заедно в един сборник с историческите документи и свидетелства за гроба на Левски. Да си отиде всичко на мястото...
Б.К.: – Очаквате ли скоро да бъде обявен гробът на Апостола?
Н.Х.: – Като гледам как бързо буботи политическата мелница и колко трици изхвърли за кратко време, мисля, че скоро ще чуем камбаната над гроба на Левски да удари за възкресение!...
Б.К.: – Разбрах, че не сте бил поканен на обсъждането...
Н.Х.: – Не бях. По една случайност научих и отидох.
Б.К.: – Интересно, защо не са Ви поканили?
Н.Х.: – Да си спестят главоболията – за какво друго. Все едно, аз се подготвих да документирам обсъждането.
Да не описвам това обсъждане – стенограмата е обнародвана в Сборник 88. Определените „говорители“ прилежно прочитаха предварително написаните си уроци. Пролича си, че отколе и усърдно се бяха готвили, като ролите бяха разпределени кой по какъв проблем ще се изкаже. Направи ми впечатление, че при всеки по-силен израз някой започваше силно да ръкопляска и увличаше с това останалите.
Обърнах се и забелязах, че сигналите за ръкопляскане се дирижираха от един с инфантилно изражение археолог, за когото после разбрах, че се казва Станислав Станилов. Научен сътрудник. Старши го направиха по-късно – зачетоха му диригентските постижения по време на обсъждането.
Б.К.: – Сплотени са се оказали археолозите по време на обсъждането, както разбирам от стенограмата в Сборник 88.
Н.Х.: – Строени е по-точно да се каже. Археологическият и Историческият институти са фронтови организации. Благодарение на царуващия в тях абсолютизъм (да не употребявам думата „тоталитаризъм“), там не само се разви корупция, не само бяха сринати научните им устои, но те се превърнаха в гробища на съвести, хора и таланти. Най-даровито и обективно написаните в миналото истории на България са дело на независими учени, които нямаха над главата си огромните институтски пирамиди и политически чистилища.
Деспотическата институтска система в сферата на хуманитарните науки нанесе само вреди. Това показа и първото обсъждане на книгата ми за гроба на Левски в институтската среда, на което бе поискано изгоряването на книгата. Тя бе издадена с рецензия на проф. Велизар Велков, сегашния директор на АИМ.
Б.К.: – Но чакайте... Срещнах някъде в стенограмата, че на обсъждането на 14 септември в АИМ Мелков не е подкрепил вашата позиция.
Н.Х.: – На 14 септември 1985 г. той не я подкрепи, но на 1 март 1985 г., когато ми написа рецензията, бе изцяло на моята позиция. Рецензията беше категорична в това, че „авторът е успял да представи, може би за пръв път много ясно и в големи подробности археологическата истина, твърде много замъглявана досега, защото разискващите археолози непрекъснато са променяли своите становища, мнения и констатации“. Велков изтъкна, че в ръкописа ми има „точен археологически анализ“, че следвам „само фактите“, че трудът ми е много навременен и пр. Рецензията бе, както се казва, блестяща.
Б.К.: – А защо след това промени мнението си?
Н.Х.: –Велков заяви, че след като се запознал със скиците на арх. Бояджиев, трябвало да се откаже от първоначалното си положително становище за версията по препогребването на Левски.
Б.К.: – Интересно какви са били тези скици?
Н.Х.: – Много по-интересно е самото отношение на арх. Бояджиев за собствените му скици, изразено по време на обсъждането през февруари 1986 г. в БАН. Казано накратко, той беше принуден под натиска на фактите да обяви, че скиците му са неграмотни и погрешни. Ето и точните му думи: „Вижте какво, че графиката (скицата), които съм направил... рисунките, които съм направил, не са точни... Моя е грешката. Аз ще ги разчертая отново“...
Б.К.: – Проф. Велков реагира ли на това по-късно изявление на арх. Бояджиев?
Н.Х.: – Не. Мисля, че той просто не посмя да рискува кариерата си.
