Реквием за едно небългарско въстание

Автор: Борис Цветанов

Вестник "Ломски сговор" на 28 януари 1924 г. отбелязва, че събитията през септември 1923 г.  са важно явление, че „по тях писатели, публицисти, историци са длъжни чрез събиране на факти научно, политически, философски и практически да обосноват вредата от движенията, каквито са комунизмът и дружбащината" и да не се допусне изопачаване на събитията през братоубийствените дни.

Това не е направено и до ден днешен. Ширят се фалшификации – до Десети ноември в една крайност, след това – в друга... Седем години след апела в „Ломски сговор" един съвременник на събитията в центъра на пуча град Фердинанд (по-късно Михайловград, а днес Монтана) – протойерей Йордан Попов, написва малка книга като чистосърдечно обяснява: „Отлагах това... но младежта, която не е била съвременник, както и мнозина, които не са били непосредствени свидетели на тия събития, приказват за тях лекомислено".

Това е философията на фалшификацията. Някога Джордж Оруел си представяше как тоталитаризмът пише лъжеистория чрез специално министерство, но у нас „всякоя възраст, пол, занятие вземаше участие в това предприятие".

Атмосферата преди революцията е много интересна. Семействата в петхилядния тогава  Фердинанд, отвратени от партиите, намерили изход – бащата примерно е радикал, един от синовете – демократ, другият – националист, дъщерята –комунистка. С разлики в детайлите, така е във всяко семейство. Вечер на масата освен яденето, се слагат и партийните карти. И всичко се знае.

През нощта срещу 23 септември на баира над града е запалена копа сено и е хвърлена една бомба. Това е българския „изстрел на „Аврора“. Властта знае от два-три дни дори часа, когато той ще бъде даден. Навсякъде има постове. Но по масите всичко е уредено и когато гръмва бомбата и тръгват комунистите да превземат града без гарнизон, постовете само предават негодните си пушки, доколкото са ги имали. Не навсякъде – мирно и кротко. На един от постовете имало седем представители на властта. Пушката – една, при това не била читава, но бунтовниците я грабват и строшават в главата на запасния офицер Георги Бегунов, а един от „героите“ го прострелва. Това се повтаря с още един от „фашистите" (нали въстанието е първото в света антифашистко), на други вземат часовниците, портфейлите... И се тръгва към града...

Фердинандско не случайно е избран център. Вестник „Зора" на 26 септември ще обясни съображенията: „Понеже съдбата на движението от самото начало е била ясна,  организаторите са подготвили бягството си".
Бомбата на баира – българският „изстрел на „Аврора“, е хвърлена в 1 часа на 23 септември. Граничният пункт в Чипровци, охраняван от капитан Монев, е нападнат още в 23 часа на 22 септември. Там ще бъде изпратен метежникът и запасен офицер Миладин Кунчев с войници и картечница, за да е осигурено предварително подготвеното бягство.

В самия Фердинанд „въоръженият народ" е превзел едно околийско управление с двама стражари и един пристав и една поща с четирима представители на властта!
Митрушка, един оправен бунтовник, вдига телефона и изревава гороломно: „Кой там?". Отсреща отвръщат: „Тук Враца... Окръжен управител полковник Пазов. А кой там?" Митрушка гордо отговаря: „Революционният комитет на новата съветска власт!". Полковник Пазов трясва слушалката с: „Да ти... майката!".

Митрушка е щастлив – светът е уведомен, че във Фердинанд има съветска власт. Навън бие барабана: „Враца съветска, Лом съветски, София обсадена!" Но Митрушка е чул полковник Пазов и се опитва да мисли... После през деня Димитров говори на народа: „Царят е абдикирал, цяла България е съветска република!" Около Димитров и Коларов сноват дебеловрати охранители с карабини и червени ленти на левите ръкави. Повече обаче никой няма да види двамата „лидери“.

Настанили са се в адвокатска къща с пет-шест пазачи отвън, те заранта тичешком отиват в Народната банка, откъдето уж командват въстанието. Не говорят с никого. „Страхуваха се от своите" – ще запише в книгата си протойерей Йордан Попов.

Според фалшификаторите на 25 септември на гара Бойчиновци въстаниците пленили 400 войници, 180 белогвардейци, взели 600 пушки, пет картечници, два топа и вагон с муниции.

В многотомниците, изобилстващи с научен апарат, тия думи не са подкрепени с никакъв официален документ. Но протойерей Йордан Попов в своите записки по това небългарско въстание пише друго –  във Фердинанд пристига само рота от 40-50 войници, водена от капитан Васил Попов, само с  две картечници. И комунистите – дим да ги няма... Войниците не стрелят на месо. Такава е била заповедта. Убити няма. Но едва отстъпили от баира, се спуска „революционната армия" - 2 000 въоръжени кой с каквото му попаднало метежници. Те стрелят на месо... Такава е заповедта. И пленяват два топа, две картечници.

По това време се превземат селата. На повечето места ей така: стани да седна. В Горно Церовене кмет е доскорошен учител, идва колегата му: хайде от утре – ти в училището, аз – тука. Дадено. След събитията двамата си остават приятели. Но имало и издевателства. В Славотин например кръчмарят Цвятко Мицов бил заклан с брадва ...Превзета е Берковица. Укрепен град. Там е изпратено оръдие. Има и затвор. Новите властници веднага го разбиват. И на свобода излизат криминални типове – крадци, изнасилвачи, убийци, дори отцеубийци...

Онова, което следва, е ясно, но не е ясно кои са били по-големи вандали – освободените или освободителите. Защото и едните, и другите нападат къщи, ограбват богаташи и после ги арестуват...  Замфир Попов, на когото ще наименуват след Девети едно село, заедно с авери не се занимава на дребно: нападат банката, грабват 150 000 лева, но се скарали за плячката и извадили ножове...

И за да е ясно, че властта ще е съветска, веднага е изградена Чека, арестувани са 250 души според вестник „Криминал", които било предвидено да бъдат осъдени и екзекутирани на 27 септември. Но е сметка без кръчмар.А властта най-сетне решава, че достатъчно дълго си е играла на дребно, пращайки малки  роти, и настъпва тотално. Тогава „героите“ Димитров и Коларов се качват в отдавна подготвения файтон и поемат по охранявания път към границата – денят е 26 септември. А  Цола Драгойчева, легендарната Соня, ще ги прокълне... В Лом ще офейка червеният кмет Крум Пастърмаджиев.

Ако е имало истински боеве, те са били в този дунавски град. Там обаче няма стражари и разнебитени пушки, а войници. Около двеста и петдесет. С един патриот за командир –  полковник Халачев. Идват и двеста и петдесет охотници – граждани, доброволци. На покрива на казармата са разположени 16 картечници.

Но нападателите са 6000. Ескадронът на поручик Ангелов не успява да се справи с хилядната тълпа. Поручикът е убит. Но защитниците на крепостта се отбраняват, пестейки патроните. Докато Видинският гарнизон пристига с гръм – оръдието стреля още от парахода.

Пръв бяга Пастърмаджиев. После - всички останали. В същото време във Фердинанд през глава бяга главнокомандващият революционната армия (?) Гаврил Генов. Само Асен Греков се държи като герой. Изоставен, сам и ранен, води сражение с войници и офицери в автомобили... докато другите грабят банките в Берковица, той предотвратява линчуването от тълпата на двама ранени „фашистки офицери". Вестник „Зора" пише на 1 октомври как в Лопушна се каят за заблудата и се кълнат, че ще прогонят комунистите с камъни. Това е истината, която ще бъде фалшифицирана до неузнаваемост.

На Тодор Лешкин, който бягал заедно с трима другари, му причерняло пред очите. Извадил пищова и застрелял партийния секретар. Ранява тежко втория беглец. Започват масови разстрели. Тъжна картина, ще напише безпристрастният свидетел протойерей Йордан Попов. Молил се за пощада на тоя и оня, защото разстрелвали и невинни. Отговаряли му: „Така умиротворяват в Съветска Русия, по техен модел действаме..."

Няма да премълчим, както социалистическите историци, една кървава драма – убийството на 71 селяни от Горна Гнойница. Но картината е различна от представяната досега. Когато метежниците във Фердинанд се върнали срещу отряда на капитан Попов, 14 войничета успели да отърват кожата и тръгнали напосоки към Лом. Попаднали в Горна Гнойница. Там селяните ги нападнали, взели им пушките, взели им униформите и така полуголи ги пратили под дулата на собствените им оръжия да работят на полето. Така ги видели от минаващ наблизо ескадрон и последвало отмъщението за унижението на българския войник. Жестокост от двете страни – ще отбележи в своя статия в "Мир" Михаил Маджаров.

Който можал, отървал кожата, бягайки в Сърбия. И там трагедия. Пише го Стоян Наков, бивш въстаник, беглец: „Предадох се на сръбската власт. И започна голямата неправда. Водачите –  25-има в Ниш, прибираха цялата помощ, идваща за всичките бегълци. Ядяха, пиеха и гуляеха денем и нощем в хотел "Тетово". Бяхме 6000 души – даваха ни по четвъртинка хляб. Спяхме като свине в слама, без постели, без завивки... Имаше и руснаци емигранти – даваха им осем порции дневно, на нас – една чорба ..."

Главатарите сформират чети. Уж нещо като ония на старите войводи. Нищо подобно. Чисти разбойници. Нападат всичко – богат, беден, чиновници, тренове. Протойерей Йордан Попов пише: „Дори след погрома все още имаше последователи на комунистите, но когато се чу истината за бягствата на водачите, когато се явиха разбойническите чети, вулгарните грабежи... мнозина се оттеглиха от комунистите и не искаха да се спомене думата комунизъм"!

Официалната преса също дава принос: Андрей Ляпчев отбелязва в „Слово“ за дружбашко-комунистическия фронт: „и едните, и другите станаха политически изроди и измениха на първоначалните си идеали". „Сговор", "Мир" и други показват ръката на Москва в това небългарско въстание. Димитър Мишев, изтъкнат масон, пише в „Полет", че Москва влязла в ролята на Омировия Калхас и избрала за жертва България като Ифигения...

Ще мине време. Ще дойде и оценката на оцелелите здрави сили от партията на Благоев. Лидери като Иван Павлов, Илия Василев, Петър Искров, Гаврил Карев, Георги Ламбрев, Иван Ганчев ще застанат на позиции, които по-късно историята ще преценява като еврокомунистически, ще разобличат московския ЦК на БКП за „престъплението на 9 юни, безсмисленото братоубийство на 23 септември и падението на 16 април". Петър Искров пък ще напише в брой 6 от 1932 г. на излизащото във Виена „Комунистическо знаме": „Тази компартия не е дело на българския пролетариат, а на група школници, научили азбуката на комунизма от учебници за неграмотници".

В „Освобождение", бр. 10 от 1932 г. Илия Василев ще обобщи: „Септемврийското въстание и атентатът в „Света Неделя" са авантюра на Сталино-Димитровско-Коларовската фракция, която принесе в жертва хиляди борци, с чиято памет кощунства сега". Няколко броя по-късно Василев не пропуска да изясни и че „Теорията на провокацията, доведена до практика от Димитров и Коларов, беше основната причина за въстанието". Ние по никакъв начин не можем да го кажем по-добре!


В категории: История , Нова история