Вярно е, че никой не заслужава такава смърт. Застрелян на улицата, докато отива до плод-зеленчука. Но си представете до каква степен на умопомрачение трябва да бъде доведен мъж, който е работил десетки години с оръжие, предпазвал е хора да не пострадат от него и се е грижил той лично да не нарани някого, та да грабне пистолета и хладнокръвно да убие. Жена. Дама (ако и да била тя банкерка).
Да, точно за случая в Бургас от началото на седмицата говоря. Но за него вече знаете всичко, той не е тема на следващите редове. Втрещяващо е как е къса общата памет и наистина е бил прав Конфуций, че историята е фенер, който хората си слагат да им свети... отзад. Не мога да повярвам, че сме толкова вцепенени, та да не си даваме сметка, че шестимата българи, които се самозапалиха преди няколко месеца, и полуделият бивш военен, застрелял жената пред магазина в 8 сутринта, са функции от една и съща гнусна, тлъста, проядена и червива хидра – монополите.
Нека не се лъжем, монополи и монополисти има навсякъде. Включително и в света, към който от толкова време гледаме с насълзени очи – Западна Европа и Америка. Там обаче, заедно с гореспоменатото уродливо чудовище, съществува и гражданско общество.
Но не такова, което се целува и прегръща само когато националният отбор по футбол бие (смятайте, значи колко са редки тез изблици на чиста братска любов!), а сбор от индивиди, знаещи, че държавата, армията, полицията, компаниите съществуват заради тях. Преди дни с приятел, който върти малък бизнес, обсъждахме случая с убийството в Бургас. След половинчасово умуване защо и как, човекът въздъхна и ме погледна тъжно: „Банката, ако те занули, това е абсолютният край на всичко!”
Не знам защо, първо се сетих за филма „Атака на Уолстрийт”, не поради някаква чуждомания, просто ми е по-пресен от зимните самозапалвания. Ако не сте го гледали, препоръчвам ви го. Там главният герой, напълно обикновен човек, работещ като охранител, фалира заради началото на финансовата криза. Светът му рухна, болната му жена се самоуби, а той полудя и...
Простете, че ви разказах филма с три думи, наистина го вижте. Аз си мисля, че ако тези, дето майсторят кинематография у нас, не си прекарваха времето с бъркане в носа и скимтене, че няма пари, а наистина искаха да напишат и заснемат нещо истинско и запомнящо се, следователно – продаваемо, дали щяха да видят злободневния сюжет, който самият живот у нас им предлага. Как в една малка държавица монополите са толкова отвратителни и ужасни, че смазват всичко смислено и търсещо си място под слънцето.
Как хидрата от началото на този объркан разказ е станала до такава степен нагла и безжалостна, че дори не си помисля какво би се случило с нея и нейното бъдеще, ако и последният, на чийто гръб тя живее и се разплува, издъхне. Или поеме по широкия свят през Терминал 2 на „Международни полети”, на софийското летище. „Ми що им седите?” – ме питат приятели, вече минали през този терминал. Въпрос, на който аз отговор не мога светкавично да дам. Наистина, защо им седим? Сметките за ток от месец на месец стават все по и по-високи. Тези за вода – същата работа. На територия от 111 000 квадратни километра се събраха цели три мобилни оператора. А плащането ни за такива услуги е неоправдано високо. Отивате да ви свършат административна услуга, а там ви вземат майка си и баща си и на всичко отгоре ви крещят като в новобранския център на казармата... Списъкът продължете сами.
Монополите у нас може би се стреснаха малко през януари. От суровата енергия, избила изведнъж. Но силата е с тях (Господи, колко наивно си повтаряме, че тя е с добрите рицари джедаи!) и след временния им, няколкодневен дискомфорт отново са спокойни. Защото колкото и на брой и каквито и видове избори да има, монополите никога не остават извън хранилката. Те създават изборите. Те определят кой да бъде избран, не се лъжете, че това е свободна воля на независим народ. Монополите казват кой на какъв изборен пост, без значение в коя партия, да бъде. Монополите дават пари на партиите за предизборна агитация. Така дори и най-честният, и най-идеен и чист като сълза, с най-прогресивните и хуманни идеи партиен функционер няма никога да види челно място в изборната листа. Защото монополите казват кой и как.
Законите у нас не помагат на гражданите, за които уж са направени. Защото те са поръчани именно от монополите. Уговорихме се – който дава парите, той e човекът.
Ето затова невинно пострадалите българи намират възмездие в Европейския съд за правата на човека, а у нашия намират ледено мълчание. Между другото, да сте видели на някой монополист да му пука, че поне десетина души са го осъдили в Европа? Аз не съм. Заради пословичната алчност на мижитурки, които не са сигурни дали след четири години отново ще бъдат в ковачницата на закони в нашата република, правото е точно такова, каквото е в момента – криво, служещо единствено на интересите на тези, които са го финансирали. Как беше – „законът е врата в полето”, нали? През която минават само бедните. Ако не играеш по правилата на монополите, си обявен за ненадежден гражданин. За асоциален тип. За социопат. За убиец.
Ако не играеш по свирката на банката, както в случая в Бургас, задължително ще бъдеш „занулен”. И какъв е изходът?
Да хванеш пушката и...
Нали уж бяхме ХХІ век? Нали уж сме „модерна страна в развитие, възприела вече европейските ценности”?
