Тез шопи ко пак викат? – навъсено примлясна по-високият дядо.
„Де да ги знам, не работят, само искат!” – озъби се наборът му зад него на опашката.
Наблюдавал съм доста хора, затова мога да се хвана на бас, че разговорът в нашия магазин би могъл да се повтори едно към едно в който и да е друг български град.
Съжалявам, ако някому е неудобно да чуе това, но нещата далеч не са такива, каквито ги говорят медиите и възторжени фейсбук потребители и форумци щедро ги разнасят. В огромната си част нашето общество е силно раздирано на две части – София и останалите населени места.
ОК, да приемем, че е нещо напълно нормално, във всяка една страна по света е така – навсякъде столичаните са по-нахакани от останалите, а мъничките градчета от периферията пък са съвсем задръстени.
У нас обаче следва другата, още по-жалка диверсификация – всеки срещу всеки, напук на онова, на хан Кубрат с пръчките, дето толкоз примираме да го повтаряме като „Отче, наш” (за другарите комунисти „Отче, наш” е основна молитва в християнството, нещо като вашето „Партия и Ленин – близнецы-братья”).
Всяка крушка си има опашка, това разделение изобщо не е от вчера и от онзи ден.
За разлика от следосвобожденската (за турско робство говоря, разбира се, ако някой мисли за великата деветосептемврийска революция, да спре да чете точно тук) битност на София, която е започнала да се утвърждава като център на държавността, науката, изкуствата и каквото още се сетите, проблемът е станал доста по-сложен с настъпването на светлия социализъм, последван от победилия комунизъм.
Поради силната концентрация на заводи, фабрики и учреждения (ох, последните са били най-сладки, а управленските такива – абсолютен белег за успех), към омразната днес на толкоз много българи столица е заприиждала, сещате се каква, огромна маса народ.
До ден днешен се удивлявам на незнайния гений, измислил магическата формула „софийско гражданство”. И все още почти припадам от смях, като се сетя за София-град, Софийска голяма община и не знам още каква периферия, отстояща на туба и половина бензин от паметника на Цар Освободител, но с претенции за София.
Още от казармата насам доста пъти ми е било интересно как претенциозен столичанин нарича жител на друг град „селянин”, без да вникне в идеята, че селянин е човек, живеещ на село.
А обидата е „селяндур”. Какъвто, всички сте срещали, може да се роди и в най-съвършения суперцентър на който и да е град.
Естествената реакция на тази агресия, разбира се, е „шоп”. „Шоп, шоп, дървен шоп!” – скандирахме като деца, когато „Черноморец”, с Руси Гочев по крилото, газеше „Славия” на стадиона в „Акациите”.
Между другото, точно когато стана суперизвестен, Руси Гочев отиде в „Левски”, но това е друг въпрос. „Селяните прости, дошли са ни на гости”, пък съм чувал да крещят по други отбори фенове от столицата.
И тук се почва страшната вербална (и ментална, и ментална!) вакханалия. Бургазлиите стават „гларуси” заради железобетонната им увереност, че сребристата чайка не е сребриста чайка „Ларус Аргентатис” на латински, а „гларус”. Дори и много специална песен си имаме по въпроса: „... чайки и гларуси там не летят...”
Към това се добавя по-мекият говор по морето и склонността към турцизми и гърцизми и присмехулният образ е готов. По измислен от соца начин бургазлии на свой ред се заяждат с варненци на етническото „гагаузи”. Добавяйки, че цацата е единствено „цаца”, а не „трицона”. И попчето не е „кая”.
Тук не пропускайте и омразата на по-възрастните бургазлии към факта, че навремето оттук торбите с цимент за строежа на Радио-телевизионния център са натоварени на камиони и той се е пръкнал във Варна. Заради много по-силното тогавашно лоби в Централния комитет на БКП.
Оттогава Бургас се окичва с „градът на поети, художници и артисти” (което си е точно така!) и до ден-днешен, с гордо пренебрежение всеки жител на града използва по повод и без думите, приписвани на Хемингуей, че всичко, което е далеч от морето, е провинция.
О, чакайте! Варна не я обичат особено и в Пловдив. Но софиянци я харесват(ха, до неотдавна) много именно заради статута й по соцвреме на „морска столица”. Контра лафът тук е „алтън Варна, кьор Бургас”. Пловдив пък, с пълно право претендиращ за културни и артистични традиции, смяташе за някак съвсем естествено да се родее с Бургас. И романтичните и одухотворени навремето Созопол и останали градове по-надолу от него на Юг.
Особено отношение винаги е съществувало и към по-югозападните райони. Там, знаете, населението е „макета”, пък макетата пийнат ли... по-добре не ги закачай, че са адски криви и обидчиви.
Някак като че ли съвсем естествено всички заедно недолюбваха особено някои други области. Като Северна и най-вече Северозападна България например. Миналото време е съвсем условно, хиляди такива примери има и съвсем в наши дни.
Нормални и свестни хора, разбира се, необременени от подобни тъпи комплекси, живеят в цяла България. Но умишленото затъпяване на народа ни връща точно в тези имена, за които ви говоря.
Както и навремето към Видинско са „мокри”. А към Силистренско „сламари”. На никого не му пука, че когато нещата са били почти нормални, преди съвсем да истерясат и изкуственият мехур на соца да се пръсне, тези краища са имали поминък и живеещите там са се чувствали добре. Без да им мине през ум да отидат да живеят в София. В Пловдив. В Бургас, във Варна, в Испания, Гърция, в Сърбия, в Италия, в Холандия, някъде на гурбет.
Тези редове нямат никакво желание да бъдат езиковедско изследване за диалектите и обидните нарицателни помежду си за различните области и големи и малки градове у нас. Те са съвсем повърхностно обяснение, че ние наистина се явяваме нация по няколко повода – на 3 март, 21 септември, Коледа, Нова година и когато националите ни по футбол и волейбол бият.
А всичките ни дрънканици за единство и обединение в името на светлото ни бъдеще (Ох, мразя ги тези думи, от ученик ги ненавиждам!) изфирясват на следващия предиобед след гореизброените дати. През останалото време сме си нормално: опи, гагаузи, майни, гларуси, мокри, макета, сламари...
