Българският килим – част от мъдростта на Земята

Автор: Огнян Марков

Това е една от обичайните вещи в българския дом. В миналото, когато селските къщи не са имали подова настилка, той е имал функцията да я замести, запазвайки по този начин топлината в помещението. Сега, макар да има повече декоративни функция, килимът създава неповторим уют в дома, а често и с пълно основание се възприема и като произведение на изкуството.

Знаем ли обаче върху какво стъпваме вкъщи? По таваните в българските къщи по времето на Възраждането често е имало дърворезба и както следва да се очаква, там най-често е било изобразявано слънцето. А земята в дома, това е подът и той се застила с тъканото слово –  килим или черга. За първи път тази съществена част от екстериора се появява в Древна Персия (днешен Иран). В превод от фарси думата „килим“ означава „грубо одеяло“. Най-често се прави от вълна, но се срещат и килими, тъкани от памук, лен, коприна, коноп, юта или изкуствени влакна.

Изработва се на ръка на вертикални или хоризонтални станове. Формата на килимите почти винаги е правоъгълна, което се определя от често късата ширина на тъкачния стан, но се срещат квадратни и кръгли.

Чергата от своя страна е вид килим, но шарките й са на ивици, по-обикновени и е изработена от по-евтини материали. Като правило е и по-тясна и по-дълга от килима.
Килим обаче не се тъче просто така. Така твърди баба Еленка от село Зорница, Бургаско. „Килим се прави за стая. Един е за одаята с огнището, сега хол му казват, където се събира семейството, друг е за спалнята на стопаните, трети – за младите, с пъстри черги са постилани вътрешните стълби, за да е красиво и да се ходи на меко. Това дава топлинка, а тя е най-важното за всеки дом.“

Две са известните килимарски школи у нас – Чипровската и Котелската. Специфичното за котленския килим е това, че композицията му е изпълнена чрез шахматното повтаряне на един и същи мотив. Освен това той е и с две лица, напълно идентични. Както казват, смеейки се, жените в Котел, които го тъкат – едното лице е за първите 100 години, а другото – за после.

Чипровските килими са винаги ръчно изработени на вертикален стан, само от памук и вълна, които се боядисват с естествени багрила. Там се срещаме с Дървото на живота или Живото дърво. В него са втъкани и небесните птици – тези пратеници към Бога за сбъдване на съкровените ни молитви. Орнаментиката на по-старите чипровски килими е с древен произход, тя е силно геометризирана, изградена е от триъгълници, ромбове и други геометрични знаци.

Същественото при българския килим са символите в неговата орнаментика. Жива и разбираема в по-стари времена, сега тя е напълно непозната за повечето хора. Един от самобитните български творци – скулптор, иконописец, писател и поет Спас Мавров, ни запознава с богатата гама на семейните и родови символи в българското народно приложно изкуство. Според него една от най-често срещаните теми и особено добре прокарвана в килимарството и шевицата е тази за семейството, за плодовитостта и благоденствието на рода.

Известните символи в българските килими са Маказ, Голям маказ (сватба), Канатица, Голяма канатица, Велика канатица, Бабица, Голяма бабица и Велика бабица (клонеста).
Маказ означава годеж и символът визуално насочва именно към това възприятие (фиг. 1). Допирането върховете на двата триъгълника показва съприкосновение, взаимопроникване и семантично е свързано с продължаването на рода; той е знак и за мъжкото и женското начало. Когато двата триъгълника пък са допрени откъм широката си страна, това означава сродство.

Маказът е основен символ в родното килимарство и служи като градивен елемент на почти всички останали знаци. Така има Двоен маказ в няколко разновидности, Пресечен маказ, Двоен маказ със свещница, Двоен пресечен маказ и др. (фиг. 2).
Големият маказ вече означава сватба. Двата триъгълника са проникнати един в друг и обозначават вече реализирания годеж, той е символ на съпружеството, на бащата и майката като основата за продължението на рода (фиг. 3).

При Канатицата основната част на знака Сватба или Голям маказ се интерпретира с два малки триъгълника от двете страни на основното тяло на маказа, тоест заложеното в Маказа и Големия маказ вече е реализирано – създаден е нов живот. Орнаментно това е изразено чрез добавянето на два малки триъгълника към Големия маказ (фиг. 4). Малките триъгълници са два, но те символизират не толкова броя и половата определеност на децата, колкото тяхното присъствие вече в семейството.

Голямата канатица пък символизира рода. Там малките триъгълници, композирани до Големия маказ, са четири – по два от двете му страни (фиг. 5) и това на езика на символиката в българския килим означава, че първото поколение вече има свои деца и че родът се разраства. Орнаментът Голяма канатица обозначава обаче не само плодовитостта, но и благоденствието на рода във времето и неговото естествено разрастване.

Великата канатица (Фиг. 6) символизира народа, племето. Там малките триъгълници са по три от всяка от страните на Големия маказ и показват наличието вече на кръвно свързана група от хора, образуваща по-голямата общност – племето, народа, нацията. Сродството се илюстрира с два триъгълника, долепени един до друг по широката си страна и образуващи ромб.

Този ромб е и в основата на символа Бабица (фиг. 7). Неговата визуална семантика  ни показва сродените семейства, членовете на рода. Към ромба за сродство вече има в средата и два малки триъгълника от двете му страни, но за разлика от Канатицата, обърнати с острия си връх навън (фиг. 8).
Голямата бабица или сродените родове се предават като към Бабицата се добавят по един един триъгълник от двете страни на ромба (фиг. 9).

Сродените племена пък в българския килим са визуализирани чрез шест триъгълника, ситуирани симетрично, като в средата се образува празен ромб или такъв, наполовина запълнен с по-малък ромб (фиг. 10). В този знак символиката нараства значително. Ромбът в средата означава половото тайнство на сродството, тоест сродяване на родове, а после и племената.

Това са част от знаците в българското приложно изкуство – килимарството, с което с голяма любов и въображение  се занимавали български жени. А втъканата в тях символика се е предавала от поколение на поколение. Самият факт, че тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още от времето на средния неолит – VI – V хилядолетие преди Хр., говори и за нещо друго – че тези знаци по сегашните български килими са били утвърждавани в една много далечна епоха от древните цивилизации, обитавали тогава днешните български земи. А вече това означава, че в българския килим е втъкана и част от мъдростта на Земята.


В категории: Традиции , Занаяти , Бит и култура