Това, разбира се, е измислица на съвременния свят, която, вече доказано, има сериозни последствия или е докарала много хора до ръба на пълната истерия. Става въпрос за влюбването в измислените образи, в някой, с когото общувате само виртуално, без изобщо да сте го виждали.
Ако сте на по-млада възраст и общувате интензивно в световната мрежа, няма начин да не знаете нещо за проблема, дори и да не сте го изпитвали сами. В началото мислех, че „Лекарство срещу северния вятър” е някакъв лигав роман, изпълнен с котенца, пуфенца, сърчица и тъпи послания, каквито са 90% от виртуалните любовни взаимоотношения.
Когато го захванете, бързо ще се уверите, че изобщо не е така. Той е остроумен, стилен, забавен и на моменти саркастичен и суров. За което голямо „браво” на автора Даниел Глатауер.
Може би и заради това, че той е австриец (и главните му герои също), в „Лекарство срещу северния вятър” няма да срещнете типично балканските страсти в интернет общуването, като излишна параноя, необуздана ревност, (макар и между непознати), размяна на обиди и обвинения и истерични извинения.
Всъщност, историята не е особено оригинална за всички, използващи мрежата. Със сигурност поне веднъж нещо такова ви се е случвало – да получите в пощенската си кутия писмо с объркан адресат.
Така става с Лео от книгата, който прочита писмо от Еми до редакция на списание, с което моли да бъде отписана от абонамент. Отговаря му, получава още по-остроумно послание отсреща и се започва усилена кореспонденция, лека-полека обсебваща техните дни и нощи.
Всичко прераства във връзка и... нека спра дотук, за да ви е интересно.
Че Даниел Глатауер е опитен писател си личи от скоростта, с която се чете неговата творба. Всъщност, технически тя е неособено сложна – двама души си разменят електронни писма с бясна скорост и така от първата до последната страница на книгата.
Точно тук личи майсторлъка – без отклонения, без описания, а само с „пряка реч” да задържи вниманието на своите читатели. Сигурен съм, че дори и без на корицата да бяха снимани много симпатични жена и мъж, сграбчили лаптопи, всеки читател би си съставил лесно техните образи. (Тук още една препратка към мисълта, че книгите затова са по-хубави и полезни от киното, защото развихрят неимоверно повече фантазията).
Не си мислете обаче, че романът няма никакво развитие и всичко е застинало само в рутинната размяна на електронни писма. Напротив, той има фабула, двамата тъкмо ще се срещнат и... няма да издам, казах ви. Обратът води до втори том на книгата, който носи заглавие „Седмата вълна”.
Там вече статусът на обвързаност на двамата се е променил почти в паритет. Страстите обаче бушуват все така, че дори и по-силно. За да разберете дали все пак Ема и Лео се срещат, задължително трябва да стигнете до края.
Чете се уникално бързо, уверявам ви! Заглавието на продължението има предвид, че всеки, който плува (и в морето на живота, какво клише!) трябва да се пази от седмата вълна, защото тя е най-силната, буйна и помита всичко.
И след нея всичко е променено, но дали към по-добро или по-лошо може да каже само този, който се е осмелил да застане на нейния път. В рецензията на задната корица на втората книга пише: „Необикновена любовна история, чието виртуално начало е част от емоционалната биография на все повече хора днес”.
Напълно вярно е.
