На провелите се на 24 ноември местни избори в Хондурас българин Борис Симеон Еленков Мартинес бе сред основните претенденти за кмет на град Токоа.
Автор: Георги Ваташки
Той бе кандидат на опозиционната Либерална партия за поста на градоначалник на главния град на провинция Колон (Колумб).
Въпреки че загуби вота с минимална разлика от представителя на управляващата политическа сила – Националната партия, благодарение на своето трудолюбие, почтеност и способност да общува с хората, нашенецът направи успешна предизборна кампания и спечели широка популярност не само в Токоа, но в национален мащаб. Според политическите наблюдатели на него му предстои обещаваща кариера в централноамериканската държава.
Впрочем, участието в политическия живот в Хондурас не е нещо непознато за неговото семейство. Братът на Борис – Живко Рикардо Симеон Еленков, в периода 2009-2010 г. бе заместник-министър на Фонда за социални инвестиции във временното правителство на бившия президент Роберто Мичеле.
46-годишният Мартинес е завършил счетоводство в Националния университет в столицата Тегусигалпа, след което специализира социални науки и политическа икономия. Дълги години той работи като администратор на образователните и работни средища в провинция Колон. Бил е директор на научния институт „Оскар Рамон Нахера“ а от 2012 г. е ръководител на пристанището в град Трухильо.
Бащата на Борис е Борис Симеон Еленков Рейес, лидер на българската общност в централноамериканската държава. През март 2010 г. той бе инициатор на обща среща на близо 10 хиляди нашенци, живеещи в Хондурас. Тя се проведе в Токоа, като тогава се основа и Асоциацията на българите в страната.
Първите наши сънародници, пристигнали в тази страна, са около 130 души. Това става в периода 1928 -1935 г.. Те са от Белоградчишкия край и се установяват в град Ла Сейба на брега на Карибско море. Част от българските емигранти били офицери, съкратени от армията. Някои от тях имали инженерни специалности. Те се пръснали по банановите плантации, където разработвали системи за напояване. Други пък били градинари и се заели и на далечния континент със земеделие. Нашенците били толкова предприемчиви, че скоро построили и жп линия. Тогавашният президент на страната останал толкова впечатлен от това, че заповядал хазната да покрие разходите по железницата и поръчал да се построят още километри. Скоро сънародниците ни в Хондурас толкова се замогнали, че станали работодатели на местните метиси и дори започнали да печатат пари.
В близост до Ла Сейба се намира планината Грасиас а Диос, която е напълно неизследвана до средата на миналия век. Част от българските преселници напускат сигурното крайбрежие и прокарват пътека през непроходимата джунгла. Там откриват плато, което наричат България, и се заселват на неговата територия. Близката река също е наречена на родината им – Рио Булгария. След 1957 г. нашенците напускат селото и се разпръсват по околните градове, а джунглата отново завладява тези места. Следи от българското присъствие там обаче има и до днес. Много от местните метиси носят имената Борис, Момина, Еленко и Петър. Фамилиите им пък са Кристоф и Расев, които произхождат от Христови и Рашеви.
Българите в Хондурас са донесли със себе си пшеницата. И днес техните потомци държат фурни, в които се пече пшеничен хляб. Първите мелници за пшеница също са тяхно дело. В Хондурас, както и в повечето латиноамерикански държави, хората ядат царевични питки – тортиля. Нашенският хляб пък се нарича булуло, като коренът на думата идва от Булгария. На празници в Хондурас не липсва и баниса. Нашенската тестена закуска само е сменила една буква, като се произнася със „с” вместо с „ц”, просто защото в испанския език тази буква липсва.
