Загиналият команден състав на парахода „Варна“ (от ляво надясно): Стефан Цонков, 47-годишен, втори помощник; Георги Бангиев, 36-годишен, от Татар-Пазарджик, първи помощник; Никола Бабев, 48-годишен, от В. Търново, командир на парахода; Марин Пиперков, 36-
Техническото състояние на морския съд е трагично, но ремонтът му непрекъснато се отлага, което коства живота на екипажа му
Автор: Боян Драганов
В края на 1929 г. Българското търговско параходно дружество (БТПД) получава изгодна оферта за превоз на стоки от Варна до гръцките пристанища Волос и Пирея. За пътуването е определен „Варна“. Екипажът отказва да тръгне, настоява корабът да влезе в ремонт, тъй като техническото му състояние е изключително тежко.
Корабът не за първи път се подлага на сериозни изпитания. Капитаните неведнъж поемат огромен риск и влагайки всички умения, изцеждайки до сетен предел силите на екипажа, изпълняват дадената задача.
Стойността на успеха е още по-значима, защото в спомените си капитан Найден Найденов отбелязва, че корабът бил нещо като „черна рота“ на дружеството – по-голяма част от екипажа се сформирала от хора, изпратени тук „за изправление“, т.е. провинили се моряци, мотористи, боцмани и др. Найденов също потвърждава негодността на „Варна“ да плава и твърди, че острието на джобно ножче преминавало през „прогнилата стена на спасителната лодка, сякаш е попаднало върху къс хартия“.
На 19 декември 1923 г. „Варна“ потегля от Варна за Марсилия, натоварен с жито в насипно състояние. Курсът трябва да се извърши за седем денонощия. Времето е лошо. Сипе градушка, която преминава в снежна лапавица. Вълните прехвърлят корабните стени и обливат палубата. При Цариград екипажът предлага на капитана да спре и да изчака времето да се оправи, но той не се съгласява.
Корабът се носи като призрак в Адриатическо море. При остров Стромболи заради носовото вълнение и ураганния вятър цяла нощ се върти на едно място. За да се заслонят зад остров, водят истинско сражение с разярената водна стихия.
Нечовешките терзания пред зиналия морски гроб продължават две седмици. Едва на 1 януари 1924 г. към 10 часа вечерта „Варна“ пристига в Марсилия, изминавайки пътя за тринадесет денонощия. След като се връщат, вместо похвала получават упреци за преразхода на въглища и прахосаното време…
На 22 декември 1929 г. на борда се качва един от главните акционери Стефан Райков и уговаря моряците (срещу бонуси и неотложен ремонт след курса) да потеглят на път. Корабът е натоварен с 95 тона зърнени храни, 95 вола и 25 кафеза кокошки.
Екипажът се състои от 27 души и петима пътници – баща и син, търговци на добитък, и трима воловари.
Още при тръгването между двама от моряците възниква свада. Капитанът Никола Бабев се опитва да охлади страстите, като кани екипажа в салета (корабната столова), казва окуражителни думи, разлива бутилка вино и вдига тост за здраве и благополучно пътуване. Но обстановката остава тревожна и тягостна.
В Бургас корабът е донатоварен и на 24 декември се отправя за Цариград.
На 25 декември 1929 г. (Коледа), около 19,45 часа „Варна“ излиза от Босфора и навлиза в Мраморно море. Дежурен е вторият помощник Стефан Цонков, но понеже пътят нощем през Мраморно море и Дарданелите е много оживен, на мостика е и капитанът Никола Бабев.
Към 23,15 ч. „Варна“ се намира приблизително на 25 мили от Сан Стефано по пътя за Дарданелите и някъде към траверса (перпендикуляра) на остров Силиврия. От командния мостик забелязват зелената светлина на друг параход, който се движи на около 2 мили срещу тях.
Ето как, според публикация от 30-те години, се развиват по-нататък събитията:
„Капитан Бабев заповядва на кормчията да даде кормилото вляво, за да се отклони „Варна“ вляво и да остане другият параход още повече вдясно. Командата е изпълнена правилно. Но непознатият параход, вместо да се отбие от своя път също вляво и спокойно да се разминат двата кораба, внезапно, когато са на около 200-300 метра един от друг, се отклонява вдясно и към 23,30 часа (7-8 минути, след като двата парахода са видели взаимно зелените си светлини) със страшна сила се блъска във „Варна“.
Ударът е нанесен в дясната стена, до втория хамбар от носа, пред котлите и машините, почти под командния мостик. Вторият помощник-капитан Стефан Цонков вижда в последния момент връхлитащия кораб и извиква силно на рулевия Георги Димитров (Бач): „Ляво на борд!“ Но поради малката скорост на кораба (4-5 възела) отклонението се изпълнява бавно. Жестокият сблъсък е причинен от 8000-тонния голям гръцки параход „Хрисис“…
Започва трагедията. Електрическото осветление от дясната страна, където са спалните помещения на моряците, спира и всичко потъва в тъмнина. Воловете, побеснели от страх, разкъсват въжетата и се хвърлят един върху друг и заприщват като жива преграда изхода на моряците към палубата.
Капитанът на „Хрисис”, вместо да поддържа затворена пробойната на „Варна“ с малък ход напред, дава заден ход и през отвора нахлува силна струя вода, която бързо запълва хамбара и носът на кораба потъва. По-късно гръцкият капитан обяснява, че изтеглил кораба, защото се опасявал, че ще избухнат котлите на „Варна“ и тогава ще потъне и неговият кораб…
От мостика проехтява нареждането на капитан Бабев: „Параходът потъва. Спасявайте се!“.
Третият помощник-капитан Найден Найденов, който бил дежурен до 20 часа, се събужда от вика на Бабев и от стържещия звън на разкъсващо се желязо. Скача и се упътва към определената му лодка.
Няма никой, няма хора и на другите лодки. Връща се към мостика и вижда огромното тъмно туловище на гръцкия кораб, впил се почти до половината във „Варна“. Чува отчаяните гласове на обречените моряци от спалните каюти, които викат на гръцките си колеги да пуснат своите спасителни лодки.
„Хрисис“ вече се отдалечил на половин метър от потъващия „Варна“. Найденов се покачва на перилата и се подхвърля нагоре… Ръцете му „като куки“ се закачат за носа и босите му нозе стъпват на мостика на „Хрисис“.
Той моли капитана да пусне спасителните лодки. Получава отговор, че такава заповед вече е дадена. Още трима българи успяват да се прехвърлят на „Хрисис“. Намират въже и го хвърлят към „Варна“. Хваща го вторият помощник-капитан Стефан Цонков, който се опитва да го завърже, за да установи нещо като мостова връзка между двата кораба, но го изпуска, надавайки нечовешки вик на упрек и отчаяние.
Панайот Темелков, скачайки по гърбовете на разярените волове, се хвърля и с невероятно усилие сполучва да хване края на въжето и пада с него във водата. Спасяват го, макар и премръзнал.
Капитаните, механиците и моряците, намиращи се в средната част на кораба, успяват да откачат спасителните лодки и се хвърлят в морето в очакване лодките да изплават при потъването на кораба. Но тъй като „Варна“ тръгва към дъното почти вертикално, лодките се обръщат и са погълнати от образувалия се водовъртеж, а хората остават на произвола на вълните, които ги сграбчват в смъртоносна ледена прегръдка.
В тези драматични мигове капитан Бабев с непоколебима жертвоготовност остава на мостика, отправил поглед към корабното знаме „олицетворение на родината, службата и живота“, с които се прощава. Така капитан Бабев посреща смъртта.
Капитан Найденов се опитва да организира спасителна акция, но не среща нужната активна подкрепа от страна на гръцкия екипаж.
„Хрисис“ подава сигнал „SOS“, „Варна“ няма радиостанция. Зовът за помощ е уловен от шведския учебен крайцер „Оскар ІІ“, който веднага се отправя към мястото на катастрофата, но се оказва, че посочените координати са грешни. Към 3,30 часа отново е пак на същото място, но от „Хрисис“ го известяват, че петима души са на борда, а останалите са невредими в лодки, които ще приберат…
„Оскар ІІ“ продължава по пътя си. Тази радиограма е получена и от българския представител на параходството в Цариград и той дословно я препредава в България. Така се създава първоначалното убеждение, че по-голямата част от екипажа и пътниците са спасени.
Агонията на „Варна“ трае около 45-55 минути. Спасяват се само петимата българи, които успяват в първите минути на сблъсъка да се прехвърлят на „Хрисис“. Всички останали 22-ма – капитани, моряци и петимата пътници – загиват.
Въпреки че „Хрисис“ се върти още 7-8 часа около мястото на бедствието, не спасява никого.
След няколко дни морето изхвърля шест трупа и една от лодките на „Варна“, която е плавала с „гърба“ нагоре. Според турските лекари моряците са умрели от студ, изтощение и разкъсване на сърцето, но не и от удавяне. Трупът на първия помощник-капитан Георги Бангиев е намерен след 50 часа. Лекарят установява, че е починал „само преди няколко часа“ и открива още в очите му кървави сълзи. Вероятно Бангиев се е държал на гърба на обърната лодка повече от две денонощия…
Потъването на „Варна“ показва каква огромна пропаст зее между нравствените добродетели и професионални достойнства на българските моряци и тия на колегите им от „Хрисис“, които с печално бездействие наблюдават тяхната мъчителна гибел.
На 26 януари „Хрисис“ и екипажът му са задържани от цариградските пристанищни власти, но капитанът Ксантос и помощникът му Патрос успяват с помощта на сънародници да напуснат Турция. По-късно корабът е освободен, след като собствениците му внасят определената гаранция в касата на БТПД. Делото се гледа в началото на март 1930 г. в Истанбулския съд по морските дела.
Вещите лица разпределят вината: 75 на сто за „Хрисис“ и 25 на сто за „Варна“. Твърдението от българска страна, че екипажът на гръцкия съд е празнувал Коледа и е бил пиян, не се доказва. Капитан Бабев носи отговорност, че предприема рискованото нощно плаване при тежки зимни метеорологични условия.
Застрахователят на гръцкия кораб – английският „Лойд”, изплаща на Българското параходство за парахода, стоката и загиналите общо 13 000 английски лири.
На семействата на моряците е разпределена сумата 1 720 800 лева. Но тя е крайно недостатъчна за вдовиците, децата и родителите на загиналите моряци.
През 1930 г. Българският народен морски сговор излиза с призив за набиране на средства, за да се „подпомогнат големите нужди на многото нуждаещи се, останали без подкрепа и с несигурно бъдеще“. Събрани са едва 14 000 лева. Затова ръководството на Сговора решава сумата да се внесе на влог на три деца от семействата на пострадалите : Величка Стоилова – 3-годишна, Георги Георгиев – 5-годишен, и Милка Милчева – 4-годишна.
Три години по-късно „Хрисис“, при сблъскване с друг кораб, потъва край бреговете на Хавайските острови.
***
Интересни факти за българското корабоплаване
През 1902 г. Българското търговско параходно дружество (БТПД) закупува английския товарен параход „Нумадия“ с водоизместимост 4370 тона за 578 хил. зл. лева. Дълъг е 83.25 м, широк 12.03 м и висок 5.64 м. Парната му машина от 1206 к.с. развива скорост под 10 възела, която пречи да бъде експлоатиран пълноценно. Построен е през 1894 г. в Нюкясъл и е предложен за продан поради ниската скорост. След ремонт в Англия получава името „Варна“ и вдига български флаг на 21 януари 1903 г. Друг недостатък е, че е пригоден за масови, а не за линейни товари, от какъвто съд имало нужда дружеството. С времето техническото състояние на „Варна“ чувствително се влошава. Налага се да се ремонтира, но това все се отлага – обстоятелство, което в крайна сметка спомага за трагичната му гибел.
***
Капитан Никола Бабев е роден през 1882 г. в Търново. Човек със среден ръст, рус, тих, мълчалив. В културно отношение той „стоял на най-високо стъпало между колегите си и бил въплъщение на редки моряшки качества“. Завършва Морско училище в Италия, запасен лейтенант от военния флот. Негов колега бележи, че прекомерната му доброта и благородство често пъти е използвана от недобросъвестни хора в негов ущърб. Боледувал от язва, но таял дълбоко в себе си страданието и никога не се показвал нервен и невъздържан спрямо подчинените си.
Сава Манолов (роден на 12 март 1867 г. в Габрово) е първият българин – капитан в Българското търговско параходно дружество (БТПД). Завършва Морското училище в Нарва, Русия. Плава на руски и белгийски параходи в Атлантическия, Индийския и Тихия океан. През 1896 г. започва работа в БТПД. На 12 март капитанът умира в каютата си. В знак на дълбоко уважение корабът отклонява курса към остров Митилин (Лесбос) в Егейско море, където моряците понасят своя заслужил капитан към местното гробище…
