През изминалата година количеството излезли български книги даде сериозно отражение върху качеството им
Автор: Веселин Максимов
Ние гръмогласно се блъскаме в гърдите и истерично крещим, че поне преди 24 години сме тръгнали по пътя на пазарната икономика. Това, разбира се, изобщо не е вярно, защото всички разумни хора у нас (а всички четящи са такива) знаят, че ние продължаваме да сме си (уж бивша) социалистическа република, изповядваща марсистко-ленинските постулати. А един от основополагащите такива е онзи, който твърди, че „количествените натрупвания водят до качествени изменения”.
Без да давам недвусмислена оценка дали е така или не, смея да заявя, че през изминалата година количеството излезли български книги даде сериозно отражение върху качеството им.
Един от най-нашумелите автори през последните години, Калин Терзийски, се представи веднъж блестящо и веднъж противоречиво. В първия случай имам предвид „Войник” (почти задължителна за всички мъже, преминали през казармата!), а във втория – “Любовта на 45- годишния мъж”. Почти параноичните войнишки спомени, примесени с живеенето тук и сега, срещу негата на интернет влюбването. Познайте кой печели! Суровата истина, разбира се.
Няма как да не отбележим монументалната „Кастинг за месия” на Петър Делчев. Мрачната визия за недалечното бъдеще, съчетана с няколко тежки геополитически анализи, предизвика бурни овации сред мислещите хора у нас. Разбира се, намериха се и читатели, които смятат, че на въпросите „Кога ще се разцепи световната цивилизация? Вярно ли е, че ние, българите, живеем точно на разлома между два свята и как ще ни се отрази това в бъдеще? Защо хората ще си изпатят, опитвайки да заменят Бог с човека? Кой е новият Месия и търсим ли го изобщо?” авторът е отговорил прекалено сложно. Никой обаче не е казал, че Умберто Еко например е лесен.
Да не изпадаме в неприятния капан на сравненията обаче, Петър Делчев си е Петър Делчев. Тази година от него очакваме преиздаването на „Трънски разкази”. Неговият брат Георги Томов се представи отлично с „Не беше тук и си отиде”. Сборникът с разкази е едно от най-свежите неща на литературния пазар през изминалата година.
Един от безспорните хитове на него беше поредният опус на Иво Сиромахов „Уважаеми зрители”. Истерично-смешната, но силно завладяваща история, за тегобите на провинциална кабелна телевизия и нейните труженици с мания за величие обра точките на „развлекателната” сцена. И някак си незаслужено другата творба на Сиромахов „Очила” като че ли не зае подобаващо място на „сериозната”. А си заслужава, дори много. Непознатият, тъжно-наблюдателен и саркастичен Сиромахов. Не е зле, ако сте го пропуснали, да поправите грешката си.
Традиционно добрият и постоянно издаван Георги Господинов също блесна с разкази. „И всичко стана луна” напомни за него по обичайния начин – завладяващи истории с често парадоксален край. Проза от последните задъхани часове на човечеството, посягаща много силно и към подсъзнанието. Което най-спокойно може да се нарече чисто майсторство. Или висш пилотаж в писането. Без значение, че през изминалата година се намериха критици, силно недоволни, че Господинов се изявявал като гуру и постоянно се появявал по телевизията, за да дава акъл. Може и да е така, но четящите българи ще запомнят него. А не тях.
Абсолютно заслужено трябва да споменем третия литературен опит на режисьора, сценарист и актьор Людмил Тодоров с неговите „Скептици”. Аз отново искам да заявя, че е само въпрос на време (и средства) историята за особените взаимоотношения между брат и сестра да се появи на киноекран. А точно това авторът го умее прекрасно.
Личен фаворит (никак не сте длъжни да се съобразявате) за отминалата година ми е „Възвишение” на Милен Русков. Преди да я разлистя, изпитвах силно подозрение, че нарочният авторов стил (в случай че не сте я пипали, книгата е написана в духа на възрожденския говор) ще започне да досажда още след петдесетата си страница. Не, нищо подобно и наистина това е постижение за българската литература. Включително и с начина, по който смешното до сълзи изведнъж преминава в тъжно, та дори и на моменти водещо до плач. В случай че не сте й обърнали внимание.
Подозрителен пропуск направи друг любимец на публиката, живеещият в Америка Захари Карабашлиев. А всички знаем, че когато той мълчи задълго, след това изважда хубави неща. Предстои да разберем.
