Може би някой по-страничен наблюдател си мисли, че най-лесното нещо на света е да прочетеш книга от Георги Господинов, след което да седнеш и да я похвалиш на бърза ръка и без много-много да му мислиш. Уверявам ви, не е така. Поне не и в този случай.
Ако помните, говорихме за него по повод последния му сборник с разкази „И всичко стана луна”. И тогава се разбрахме, че може да бъде прочетен за около два часа концентрирано взиране.
Желая ви успех с този роман, лично аз го четох и преживявах доста време. Казва се „Физика на тъгата” и ми „вървеше” бавно не защото е префърцунено и нарочно неразбираемо написан. А защото исках с пълна сила да се насладя на изумителното авторово пътешествие през времето и пространството.
Предполагам, че последното изречение ви е накарало презрително да вдигнете вежди „Я, поредното клише на човек, който не е чел книга, а пише за нея”. Уверявам ви, че я преживях. Което, смятам, е по-точната дума от тази, обикновената, удостоверяваща, че си преминал от предната до задната корица.
Пожелавам и на вас същото, защото „Физика на тъгата” не просто се чете. А се мисли. Принципно я препоръчвам горещо на всеки, имащ в наше време мерака да чете книги. Тук обаче само желание няма да му стигне, ще се наложи и смелост. Защото, потопите ли се веднъж в нейния ход, никак няма да ви е лесно да излезете от него, докато не го завършите.
Защото това нещо, излязло изпод пръстите (и мисълта, и мисълта!) на Георги Господинов, ви всмуква, обсебва и не ви изоставя, докато не ви разкаже абсолютно всичко, от всички ъгли и възможности, за себе си. За историята. За развитието на нещата.
Вие например колко пъти сте се раждали? „Що за глупав въпрос”, предполагам, че е вашият отговор. Защото авторът се е раждал няколко пъти: като охлюв, трева, шипков храст, гинко билоба, облак през юни, сняг, есенен минзухар и още... Откога и като какви се помните? Защото той – като тригодишния си дядо, изоставен нарочно от своята майка в мелницата, като себе си – дете, себе си – юноша и още...
Сюжетите във „Физика на тъгата” се преплитат по такъв шеметен начин, че ако се опитвате просто да прецапате през текста към стотната страница, вече се чудите всъщност авторът кой от всички е.
Но, ако следите внимателно (а така е много по-лесно и удоволствието е много по-голямо, уверявам ви), ще съставите лесно в ума си онази прекрасна картина, която би трябвало да носи всяко хубаво произведение на писаното слово. Нещо, за което стана дума преди две седмици при прегледа на „Скептици” от Людмил Тодоров. Пълноцветна картина на това, което се случва по страниците.
Без да имам претенции за капацитет в литературната критика, аз съм просто фен. Затова ви казвам фенски – „Физика на тъгата” има пълното право да се съизмерява с европейските и световни стандарти за съвременен роман. И дори, ако сте просто сноб, само затова можете да се занимаете с нея.
Ако трябва да омесим двете изкуства, по своя странен начин на водене на повествованието – прескачайки през времето и пространството и показвайки как всичко в миналото по невинаги обясним, но твърдо убедителен начин се отразява на това, което следва от него, в бъдещето, „Физика на тъгата” прилича много на зашеметяващия филм „Облакът Атлас” на Том Тиквер. Казах ви – световно изкуство.
Направено от българин, за българи. Какво по-хубаво от това?
