Никой не е прогонвал насилствено турскоговорящите българи
Автор: Христо Красин
През април и особено през месец май 1985 година на отделни места в страната се проведоха спонтанни демонстрации на българи мохамедани и християни. Имаше протести и на българи с турски майчин език. Исканията бяха за по-свободен, за по-демократичен живот.
На 24 май бях в Толбухин. Заедно с добри мои приятели – художници, писатели, юристи и инженери, както и други съмишленици, всички етнически българи, също размахвахме българския национален флаг на площад „Свобода“! Заедно с останалите свободомислещи мъже и жени с турски и най-вече цигански майчин език скандирахме за повече демокрация и свобода на словото...
На 29 май Тодор Живков призова Република Турция да отвори границите си за българските граждани, които искат да пътуват или изселят... Аз вече се бях върнал в Родопите и слушах изявлението на държавния ни глава у дома...
Сутринта на 4 юни бях излязъл на кафе. Това, което ме шокира в центъра на градчето, беше необичайното оживление и огромните опашки от хора. Оглеждах се и не можех да разбера какво става. Пред сградата на ДСК се извиваха две огромни върволици от народ. Струпване имаше и пред входа на местния клон на БНБ. Не по-малка опашка се бе протегнала пред Районното управление на МВР. Пред пощенската сграда също имаше страхотна навалица от мъже и жени.
Магазините бяха необичайно оживени за тези ранни часове, а кафенетата изглеждаха претъпкани. Спрях на сред площада, гледах насам, гледах нататък и се опитвах да си обясня що за лудост е обзела народа. Същото правеше и мой познат, турско говорящ българин. Запитах го какво се е случило, за да са пощурели още от сутринта тези хора? Той помисли, че се шегувам и няма как да не знам последната голяма новина. А на мен и през ум не ми минаваше, че предишната вечер, четири дена след призива на Живков, Турция беше отворила границата си за български граждани...
Хората се трупаха пред спестовната каса и банката, за да си теглят паричните спестявания. Опашката пред пощата беше за получаване на формуляри на документи по образци, които следваше да се попълнят, за да се подаде молба за задграничен паспорт, а стълпотворението пред Районното управление на МВР бе, за да внасят вече попълнени документи. Опашките пред съда бяха за адвокатите, които работеха там и срещу такса от 8 лева попълваха на пишеща машина образците за издаване на задгранични паспорти...
Така започна „голямата екскурзия”.
Мой съученик ме помоли да попълня документите му за три задгранични паспорта, тъй като опашките пред адвокатските канцеларии в сградата на съда били огромни, а на него някакви обстоятелства му налагали да бърза... Не можех да му откажа. Докато щраках на старата си пишеща машина данните в образците, се появи и една съседка с комплект документи за два паспорта. Образците бяха по пет за един паспорт и попълването им не ставаше бързо. Докато попълвах и нейните документи, пред вратата на дома ми тихомълком се бяха събрали поне десетина човека с по няколко празни комплекта документи за паспорти – все бащи и майки, мъже и жени и близки на мои приятели.
Първата ми реакция бе да започна да ги връщам. Между тях повечето бяха грамотни и сами можеха да си свършат тази работа. Тогава разбрах, че имало задължително изискване документите да се попълват на пишеща машина. И докато се опитвах да убедя някак си тези десетина човека в коридора, че ще ми е трудно да им услужа, стълбището ми се беше напълнило с хора.
В едно градче от около четири хиляди души, в което си се родил и живял 37 години, нямаше как да не се познаваш с всички. Половината от тях бяха тюркоезични. След десетилетия затворен в държавата живот бяха решили да видят какво има на югоизток от родната си България, така както постоянно ги призоваваха турските радиостанции, внушавайки им, че са турци. И дали там някъде няма да намерят някаква друга „родина“, по-хубава от България! Те все още не осъзнаваха, че всекиму родината е там, където му е хвърлен пъпа... И че всички народили се в България са българи, независимо от езика, на който са проговорили.
На третия-четвъртия ден домът ми, дворът пред него и улицата приличаха на кошер, от който се носеха кръшни родопски песни... Пееше се на горния етаж, където беше работната ми стая, пееше се от насядалите по вътрешното стълбище, пееше се на долния етаж и на двора. Хората пееха, а аз спал недоспал щраках на машината, като вече към три часа след полунощ едва уцелвах клавишите. Захлупвах глава върху нея докъм пет часа преди изгрев. Към този час се събуждаха един по един и всички, които нощуваха в стаята ми, в коридорите, по стълбището и в двора...
Една от стаите в къщата ми се беше превърнала в склад, където приятели оставяха вещи и дрехи, за които смятаха, че не могат да пренесат зад граница или че просто ще им пречат из път – десетки чифтове нови мъжки и женски обувки, мъжки костюми, дамски и мъжки кожени якета, кожуси, дамски костюмчета, детски дрешки и стотици дребни вещи... Години наред след това аз щях да ги раздавам на нуждаещи се познати. Почти не ми оставаше време да се сбогувам със старите си дружки от детинство. Прегръщахме се просълзени и си пожелавахме до нови срещи, ако Господ е рекъл.
През цялото време по улицата и край дома ми се забелязваха почти дискретни милиционерски патрули, очевидно инструктирани само да охраняват и при нужда да осигуряват ред...
Какво се беше случило междувременно, докато аз едвам уцелвах от умора клавишите на пишещата си машина. Ресторантите, които до неотдавна отваряха врати едва в шест вечерта, вече отключваха от изгрев слънце, ако въобще бяха успели да заключат. Пиеше се и се пееше от сутрин до вечер и от вечер до късни зори! Хората почти си бяха изтеглили спестяванията, купуваха каквото смятаха, че ще им е нужно за новия живот на югоизток от България и се веселяха почти денонощно.
Черпеха приятелите си, черпеха българите християни и мохамедани, които особено в началото с почуда наблюдаваха тази масова лудост, обзела част от тюркоезичните им събратя. Празничното настроение беше масово. Всички се вълнуваха от предстоящото пътуване, което за някои вече беше започнало.
Години по-късно, в разни злонамерени вестникарски и други издания се появиха твърдения, че жандармеристи и барети обикаляли едва ли не от двор на двор и подканвали колебаещите се „турци“ да побързат с подготовка на покъщнината си за из път и въобще да се стягат за пътуване. Заплашвали едва ли не, че който остане, ще лежи по лагери и затвори, защото все щяло да им се намери някакво прегрешение...
Правеха се внушения, че едва ли не българското тюркоезично население е било прогонвано! Тези злословия бяха отвратителни на фона на празничното настроение, с което част от българите предприемаха пътуването си към Турция.
Жандармеристи и барети, командировани от различни краища на страната, имаше, но в семплите си милиционерски униформи те почти не се забелязваха. Властта им беше възложила съвсем други задачи, свързани главно със сигурността на заминаващите. Приличащите на милиционери червени барети имаха за задача да охраняват изоставените имущества и евентуално да предотвратяват опитите за грабежи. Жандармеристите също доста добре прикрити като хрисими милиционери кръстосваха между града и околните общински селца и охраняваха изоставените земеделски, стопански и други имоти от потенциални грабители... Бяха пристигнали и професионални пожарникари чак от Враца.
Със семплите си милиционерски униформи и те се правеха на обикновени служители... Не бяха обаче малко случаите с лица, които години наред бяха проявявали злонамереност към българщината и българската държава!
Това бяха доказани протурски националисти от български произход, които кога по-явно, кога по-скрито пропагандираха в полза на Анкара и на нейните пантюрксистки планове и намерения. Тези лица бяха с „набъбнали“ досиета при органите за сигурност. Беше съвсем естествено държавата да използва този момент и да се отърве от тях. Така биха постъпили навсякъде по света.
Във всяка община, където беше протичал така нареченият „възродителен процес“, имаше по десетина-петнайсет протурски настроени тюркоезични българи. На тях им се издаваха паспорти по „светкавичната“ процедура, бяха извиквани в съответните районни управления на МВР и им беше даван двадесет и четири часов срок да напуснат страната. Такива лично аз познавах поне шестима и ако ми беше възложено на мен, не бих се поколебал да ги прогоня по същия начин, въпреки че единият от тях ми бе съученик и състудент...
Опашките пред различните учреждения почти се бяха стопили. Значителна част от населението вече беше получило червени паспорти и подготвяше поемането си на югоизток. Върволиците от автомобили ставаха все по плътни, а пътищата към Хасково, Свиленград и Капитан Андреево – все по задръстени. На самия пропускателен пункт бе станало невъзможно да се обработват в нормално темпо документите и багажите на преселниците. Това бе наложило между Хасково и Свиленград да се организират лагери за престой и дозиране на потока към границата. Така пътуването към Турция ставаше по-мъчително, но нямаше други форми за успокояване на потока от впуснали се към Босфора турскоговорящи българи...
Обадиха ми се от областния вестник „Шипка“ в Хасково, чийто кореспондент бях. След ден предстоеше посещение на Американската комисия за сигурност и сътрудничество в Европа (АКССЕ), водена от сенатор Денис Декоичини в Турция. Очакваше се Тургут Йозал да организира посещение на американеца и делегацията му, както и на голяма група от турски журналисти и политици на бариерата на Капъ Кулле, тоест от към турската страна. Турция вече не издържаше на огромния наплив, въпреки двата изселнически лагера, които бе построила на своя територия, и се стремеше всячески да направи проблема международен!
Шефовете на областния вестник предлагаха и ние да се съберем и посетим нашата бариера на Капитан Андреево. Така щяхме и да разгледаме пряко човешкия поток, втурнал се на югоизток в търсене на по-лек и по-доходен живот, обещаван от турската пропаганда десетилетия наред. Двете страни на пътищата към Свиленград бяха осеяни с покъщнина, изоставена от „екскурзиантите“. Някъде се беше катурнал хладилник, другаде бе изпаднал фотьойл или табуретка. Срещаха се готварски печки, портманта, та даже и цели гардероби.
Напускащите родината си нямаха време да събират изпадналата пътьом покъщнина...
Непосредствено преди бариерата автомобилният поток се движеше в шест писти. Много от „екскурзиантите“ не бяха със собствени автомобили. Те разтоварваха багажа си на трийсетина метра от бариерата и го прехвърляха на ръка от другата страна. Гледката беше потресаваща и ни подтикваше да умуваме върху човешката глупост. В едно американско издание сенаторът и представител на АКССЕ също бе изразил подобно разбиране, виждайки цялото безумие на българските еничари!
Към средата на 1985 г. напливът на наши „екскурзианти“ на югоизток стана почти непоносим за съседите ни. Никой от тогавашните политици не е очаквал този „ход“ на българското правителство – да даде простор на тюркоезичните българи да пътуват към Турция или закъдето пожелаят по света... Лагерите, които комшиите бяха построили около Люлебургаз и Одрин, в никаква степен не решаваха проблемите на втурналите се към „свободата и демокрацията“ нашенци. Ентусиазмът им отвъд границата твърде бързо угасваше и те започваха да осъзнават, че „турската мечта“ е една огромна химера, внушавана им десетилетия наред от турската радиопропаганда.
