Валентин Фъртунов е част от тези български писатели, които имаха нещастието да се родят, когато месомелачката „псевдомодернизъм” бе пусната в пълен ход.
Автор: Интервю на Стоян Вълев
Той е още един от съвременните български писатели, които са в пределите на българската литературна Атлантида.
Тоест той е писател, за чието съществуване никога няма да научите от официозната преса, а в нея, знаете, съществуват само имената на тези, които са предали душите си на поредното Зло, на поредните Господари.
Валентин Фъртунов е сред неколцината съвременни писатели, чиито творби са винаги бестселъри. Но в България не бестселъри, архибестселъри да създаваш, цензурата е неумолима, тя си има свой списък, в който могат да присъстват само определените персони, нищо че са покъртително посредствени...
И така – Валентин Фъртунов, - да се запознаем.
- Романът Ви „Бастет”, по моето скромно мнение, може да послужи за база на филм, който непременно би обиколил с овации света. Но това не се случи и убеден съм няма да се случи. Защо на българското (всъщност, то българско ли е?) кино сякаш е забранено да филмира съвременни български романи?
- Откровено казано, не знам. Мяркат се някакви филми напоследък, но или говорим за много калпави сапунки, или се продължава с някаква доктринерска екзистенциалност. Парите за кино в България не са чак толкова много и има конкуренция... Но това не е класическата здравословна конкуренция, а вътрешни игрички, своеобразна културна корупция. Трябва да си там, в гмежта, да плетеш интриги, да ползваш протекции и си създаваш връзки, включително на политически нива, а аз съм много далеч от тези неща – и географски, и психологически.
- Какво се случва в съвременната българска литература, според Вас? Аз пледирам непрекъснато, че днес владее такава всепроникваща цензура в нея, каквато никога досега не е имало. Вие как мислите?
- Като първа реакция на въпроса ви, не бих се съгласил с тази констатация изцяло. Защо, защото технически не е проблемно да си издадеш книга, стига да имаш пари или спонсори. Би могло и да я продадеш добре, но отново трябва да имаш пари или спонсори, за да си платиш рекламата. Да, вярно, в крайна сметка, ако действаш солово по този начин, рекапитулацията накрая, чисто финансово ще е катастрофа. Но ще имаш книга, издадeна, продадена и прочетена... Ако имаш още повече пари или спонсори, дори можеш да си поръчаш да ти отпечатат в някои издания рецензии. Това, последното може да стане и ако имаш много приятели по изданията, с които всеки ден се черпите дълго и напоително.
- Днес литературният живот в България е под диктатурата на посредствеността. Тя сега се самоопределя като „модерност”, но си е пак посредственост. Само посредствеността може да се самоорганизира така перфектно. Е, налице са и финансовите инжекции на глобалните Господари. А може би не сте съгласен, че е така?
- Съжалявам, но просто не участвам в този така наречен „литературен живот“, а и нямам желание да участвам. А колкото до модерности, постмодернизми и прочее, от таквози ми призлява... Мен подобни академични експерименти не ме вълнуват, не ме вълнуват издания, които се четат от няколкостотин души, а книги, които се четат от десетки и стотици хиляди читатели и въобще не ми пука дали ще го нарекат масова литература или нещо друго. Аз пиша книги, предназначени да бъдат прочетени от цял свят...
- В битието Ви на издател усещате ли как на мястото на разрушената с такъв бяс национална книгоразпространителска мрежа се роди нещо чудовищно и така умело контролирано, че на практика всяка книга може да бъде лишена от читатели?
- В това сте напълно прав, това е ахилесовата пета на всяко печатно разпространение. Пазарът се монополизира, същото и дори по-зловещо е и при вестниците.
- Вие сте сред малцината, които си позволявате да пишете за плана „Ран-Ът”, да посочвате имената на тези, които с радост са го прилагали в страната... Позорно е, но това си бе контрибуцията, която ни наложиха победителите в Студената война, страшното е само, че подобна унищожителна нацията контрибуция никога в цялата ни история не бе ни налагана. Вие как дефинирате този планиран геноцид над българите?
- Това е огромна тема и не бих се наел да я коментирам в рамките на едно интервю. Най-кратко казано, проблемът не е просто български, проблемът е глобален. Неолиберализмът се опитва да се спаси, но това е невъзможно. Защото капитализмът, изграден по господстващия либерален модел, има родилен грях – той залага на безкрайни ресурси. Той иска, най-просто казано, ежегоден прираст, при което не иска нула цяло и не знам си колко стотни или хилядни от процента, той иска примерно поне 6 процента прираст. И така вече 300 години. В същото време ние не обитаваме нещо, чиито размери, казано на математически език, клонят към плюс безкрайност, примерно вселената.
Ние обитаваме една планета с точни крайни размери – диаметър – малко над 12700 км, или пък запаси от нефт в размер на около 200 млрд тона и т.н. Щом тези планетарни ресурси се изчерпят, духаме супата, според сполучливия израз на един българин. Това е положението. В момента сме на по-малко от 30-40 г. от изчерпване на ресурсите и ако за това време не направим нещо, не измислим нещо, не променим нещо, с цивилизацията ни е свършено.
Неолибералите, заслепени от омраза и алчност, не могат да смелят този ясен и оцифрен процес и продължават битката си за овладяване на света и спасяването статуквото на „златния милиард“, но и това не може да стане. Техният час вече е ударил. А планът „Ран-Ът” и многобройни други подобни директиви, които се прилагат в най-различни страни по света са просто техническа процедура, чрез която изсмукват соковете на националните държава, за да натикат народите им в едно зомбирано и в този смисъл напълно подчинено състояние...
- Спомням си, че Рубен Лазарев бе написал : „…За евентуалния успех на българска книга извън България, ще спомена „Операция Vox Dei“ и „Бастет“ на Валентин Фъртунов. Ако има в България автор на трилъри, които биха пожънали успех на международна сцена, то смятам него за такъв… Писане между Гришам и Балдачи…” Но междувременно Министерството на културата бе приватизирано от една фондация и тя, в качеството си на собственик на министерство, наложи да бъде прокламиран по света текстът за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе” на Георги Господинов. Вярно е, текстът бе публикуван по света в микроскопични тиражи и никой не го забеляза, но пък бе затворен пътят на талантливите съвременни български писатели по света. Тази ли е драмата на съвременните български писатели?
- Знаете ли, аз съм единак и по принцип не се вълнувам от някаква държавна грижа... България от десетилетия вече няма държавна културна политика, в този смисъл дори съм изненадан от ентусиазма ви да търсите под вола теле. Дори само да вземем за сравнение какво се прави в тази посока в една съседна Турция, ще трябва да изпаднем в дълбоко и гибелно прискърбие, така, че предлагам да не го правим.
- Имам чувството, че национални издателства у нас няма. Е, има някакви посреднически фирми, самоопределящи се като „издателства”, които публикуват книги на чужди автори, за които им заплаща съответната държава. А може би не съм прав?
- Това е своеобразно продължение на предния ви въпрос и отговорът е в същата посока.
- Защо съвременните български писатели и поети се държат така страхливо? Никой не смее да изрече истината, че царят е гол... По времето на социализма не владееше чак такъв страх от литературните началници, а днес никой не смее думица да изрече срещу палачите на българската литература..
- Почти интуитивно знам, че сте прав, защото колкото и да не се интересувам от тези процеси в детайли, все пак мяркам тук-таме някакви информации... Какво да ви кажа, то се отнася въобще до цялата култура, до всички интелектуалци. Но предполагам, че има всякакви хора, аз никога не съм се дори замислял какво ще кажа – казвам това, което ми е на сърцето и в ума, но както споменах вече, не ми пука. Предполагам, че доста хора от занаята са обвързани по някакъв начин и просто се боят за хляба си. Антон Дончев публикува едно време една книга, казваше се „Време разделно“. Просто цикълът се повтаря на ново времево равнище (предпочитам да мисля диалектично).
- Как вървят взаимоотношенията Ви с телевизията?
- Аз не съм „назначен“ от бога за писател, автор на отпечатани на хартия книги. Аз съм разказвач, открай време това ми е заниманието – разказвам на хората разни истории – измислени или истински, „завладяващо“ ги разказвам – ето с това ме е дарил господ. След като книгата е завряна в кьошето и хората вместо да четат книги, предпочитат да гледат телевизия, моя милост какво прави – ами отивам в телевизията и започвам да разказвам видеоистории. Това е. Благодарен съм на моя приятел Валери Сименов, който ми предостави възможност да правя каквото си искам в СКАТ ТВ и аз с пълни шепи черпя от тази възможност – правя предавания за геополитика, мистерии, тайни и загадки и най-вече за тоталната манипулация, на която сме подложени от големите медии, произвеждам документални и научнопопулярни филми. Това е.
- Вие сте бивш журналист, както и аз. Е, какво се случи с журналистиката у нас? Представяхте ли си, че са възможни такива падения, такъв отказ от професионализъм?
- Да. Представях си го. И затова зарязах тоя занаят. Провидението ми на какво ще се превърне служенето на гражданската позиция ме погнуси дълбоко. И се махнах, още в началото на 90-те.
- Всъщност, кой сте Вие, Валентин Фъртунов? Я си признайте!
- Боже, какъв въпрос – Че казва ли ти някой! Па и да ти казва – вярваш ли му? А и смееш ли да попиташ... Ако отнякъде подочуете нещо по въпроса – обадете ми се! Ще почерпя...
