След дълги съдебни перипетии с парите от продажбата на имението „Скорила“ е изградена българска мъжка гимназия в Одрин
Автор: Боян Драганов
На 15 март се навършиха 146 години от смъртта на Петър Берон. Това е повод да припомним мистериозните подробности около неговото легендарно завещание.
През 1853 г. в Ерланген, където Петър Берон е на лечение, неочаквано умира неговият сродник и добър търговски съдружник Никола Христов Берон. Повлиян от това тъжно събитие, Берон прави завещание през 1855 г., но то не е достигнало до нас.
Първото безспорно съществувало завещание, съставено на гръцки език, е от 28 декември 1862 г. В него Берон се разпорежда при смъртта му неговите сродници да си разпределят 31 500 златни гроша. На братовия си син Атанас Русков Берон, живеещ в Котел, оставя всичките си движими и недвижими имоти в родното си място. Имението Скорила, намиращо се в окръг Мехединци, състоящо се от 10 000 декара, с работна земя и с обширна стара борова, букова и дъбова гора, малкото имение Прундещи с лозе в окръг Долдж, ливада на река Жиу, къщи в Крайова, три имения, държани под наем на съдружнически начала – Отетелеси, Будещи и Бенещи в окръг Ръмнику-Вълча той поверява на „двамата си братови сина Петър и Атанас, синове на брата ми Руско, зетя на Руско, Стефан Кременски, и господин Теохар Папазоглу.
Според волята на завещателя доходите от именията трябва да се използват изключително за развитието на просветното дело в България – за заплати на учители и отпечатване на буквари, които да се раздават даром в селските училища.
Ясна е волята на Берон: да остави всичко, което притежава, на отечеството си, но мнозина биха задали въпроса – защо не стори това директно на българските училища, на някоя ефория или юридическа личност.
Проблемът е там, че при съставяне на завещанието си, Берон трябва да се съобрази със строгите закони на Влахия, силно затрудняващи правото на чужденците да притежават недвижими имоти. Точно по това време широко нашумява прочутата афера Заппа. Баснословно богатият грък Евангели Заппа, живеещ в Румъния, оставя със завещание от 30 ноември 1860 г. цялото си състояние, обхващащо и няколко селски чифлика, на „Комисия на олимпийските игри“ в Атина. Евангели умира през юни 1865 г.
И гръцкото правителство, от името на „Комисията…“, започва да действа, за да встъпи във владение на имотите. Претенции отправят и сродници на завещателя, като опитват да докажат, че той бил не гръцки, а турски поданик. Като претенденти се явяват и други роднини, непредвидени в завещанието, но румънски поданици. Именно те, със съдействието на правителството, са признати за наследници на огромното богатство. Волята на Заппа да дари родината си остава неизпълнена.
През 1867 г. Берон съставя ново завещание, пак в Париж. В него са отстранени сродниците му, запазен е само Теохар Папазоглу и са включени неговият син Васил Христов Папазов и сродникът му Лука Радулов. Този път волята му е приходът от имението Скорила да се използва за строеж на училищни сгради в селата около Русе, Шумен, Варна и Силистра. Предвижда се това да бъдат пансиони, където да живеят селските деца. Момичета ще учат чужди езици, ще шият и готвят, а момчета ще изучават дърводелство и железарство.
Берон отбелязва, че в училищата няма да се прави разлика на вяра и народност – християни и мохамедани ще живеят и учат заедно. „Настоятелите на прихода“ са задължени всяка година да дават отчет „чрез вестниците“ за получените и изразходвани суми. Това завещание е пълно с неясноти. Практически то е неизпълнимо – приходите от имението са крайно недостатъчни за такова мащабно начинание.
Следващата стъпка на д-р Берон е малко неочаквана. През 1869 г. той продава имението Скорила на Теохар Папазоглу, Васил Хр. Папазоглу и Лука Радулов. Това става след като Теохар изпраща при Берон в Париж съпругата си Мандика, Лука Радулов и Васил Папазов, които му внушават, „че наследниците му желаят да се помине той по-скоро, за да му усвоят имота, а за отечеството те не били съгласни да се пожертва имота му приживе, или чрез завещание“. От документа е видно, че чифликът е продаден за 30 000 австрийски жълтици.
Обаче парите не са броени. Купувачите издават на Берон полици, общата стойност на които възлиза на общата сума. Полиците са номерирани от 1 до 36, първите 8 са за по 250, а другите 28 – по 1000 австрийски жълтици всяка. Първите четири от по 250 жълтици имат падеж на 23 април 1871 г., следващите четири по 250 жълтици – на 23 април 1871 г., другите 28 на стойност 1000 жълтици ще се изплащат на интервали от една година – от 23 април 1872 до 23 април 1899 година.
Ключов момент за Папазови е, че успяват „по икономически причини“ (да се избегнат такси и налози) да склонят Берон да подпише удостоверение, че е „вземал цялата стойност от 30 000 жълтици, а не полици за тия пари“, което е заверено с подписа му пред нотариус в Париж.
Скоро до Берон достигат приказки, че Теохар се разпорежда в Скорила като пълновластен господар и няма намерение да изпълнява разпоредбите на завещанието. Сродниците на Берон твърдят, че той пристига от Париж, за да види как се управлява имението. Теохар не приема радушно това вмешателство и му казва: „Какво искате от мене? Вие сте продали мошията Скорила и сте си зели напълно парите за стойността й“. Така отношенията между Берон и Папазови се влошават.
Според Берон тримата купувачи предприемат действия „срещу интересите на благотворителните заведения, които аз основах“, което се явява „не само вредително, но дори и осъдително, защото те косвено го отклоняват от истинското му предназначение, нещо повече, искат да присвоят хубавия чифлик, наречен Скорила“. Това кара Берон да изготви ново завещание на 15 октомври 1869 г. и да заведе дело за унищожаване на продажбата.
Според волята му от Скорила той задържа за себе си около 2000 декара гора. Всичко останало се раздава на селяните. Всеки селянин следвало да получи 25 декара обработваема земя, 400 квадратни метра площ за къща и зеленчукова градина. В замяна на това ползвателите се задължават в срок от 33 години да предават на собственика (съответно на изпълнителите на завещанието) половината от произведената продукция.
Изпълнителите на завещанието трябвало да ремонтират къщите в Крайова, да превърнат съществуващия басейн в обществена баня и да отдават под наем имотите в продължение на 35 години, след което да бъдат превърнати в приют за хора на науката, по-възрастни от 45 години, които ще пожелаят да се занимават с превеждането и издаването на съчиненията му на румънски и български език, като книгите се раздават даром.
Делото за разваляне на старото завещание и отмяна на продажбата се гледа на 31 март 1870 г. Коментарът на в. „Свобода“ от 3 април 1870 г. е кратък: „Неправдата възтържествува над правдата. Завещаната от д-р Берон мошия за отваряне на училища в България се изгуби днес за ползата на Теохария Папазоглу. Бероновото завещание остана бяла книга“.
Тогава Берон търси друг изход и прави опит да се споразумее с Папазови като ги уговаря да препродадат Скорила, разбира се, фиктивно на наскоро основаното в Браила Българско книжовно дружество, „защото крайно злочест ще умра, ако видя преди това, че България ще бъде лишена и от моя малък подарък подир смъртта ми!“. Дружеството поема задължение към Берон, че ако той бъде жив, ще има право да получава годишно по 1000 австрийски жълтици. Но до разбирателство не се стига. Берон продължава спора в съдебната зала. На 20 октомври 1870 г. се провежда заседание на Крайовския съд. Защитниците на Берон – Костафору, министър на правосъдието, Кицу, Столожан и Къпряну, пледират срещу „похитителите на народното имущество“ Папазоглу и сие.
Но въпреки бляскавите речи и нескритото съчувствие на публиката в залата към Берон, той губи делото. Съдът отхвърля иска, защото адвокатът на Теохар – Александър Веричану, представя на съдиите документа, заверен в Париж, който удостоверява, че Берон е получил 30 000 жълтици. Берон се разплаква, оставя съдбата на Скорила в ръцете на адвокатите и се готви да замине за Париж, за да продължи работата около отпечатване на научните си трудове.
Но преди това прави една не съвсем обмислена постъпка. На 29 януари 1871 г. се явява заедно с инженер Илие Чокулеску, син на Симеон Чокулеску – землемерът, изработил през 1864 г. плана и установил границите на Скорила, пред Должския окръжен съд и с акт му дава за ползване (с начална дата 23 април 1871 г.) под наем в размер на 110 австрийски жълтици годишно за срок от тридесет години имението „Прундещи“ в окръг Долж.
Не било съдено на д-р Берон да чуе решението на съда за „Скорила“. На 21 март 1871 г. в 8 часа вечерта в къщата му на ул. „Личеулуй“ №1, кв. „Св. Троица“ в Крайова Петър Берон е убит. Полицията открива бездиханното му тяло час преди полунощ. Разследването веднага се насочва към Теохар Папазоглу. Той е арестуван, когато слиза от железницата на гарата в Браила. Алибито му обаче е непоклатимо. Не само по време на убийството, но общо четири дни непрекъснато е бил в Букурещ.
Чрез подслушване на кръчмарски разговори, полицията попада на следите на двама работници дюлгери. Именно те се оказват физическите убийци на Берон. Това са Йон Калин и Николае Табаку, пазарени от доктора да му ремонтират къщата. Убийците „казвали и пак отказвали“, че са наети да извършат престъплението от някой си българин Ангел. Въпросният Ангел Бето е дългогодишен прислужник в дома на доктора. Той е арестуван, но после освободен поради липса на доказателства.
Убийците на Берон са осъдени на доживотна каторга в солниците, тъй като в Румъния по онова време не съществува смъртно наказание. Инж. Илие Чокулеско също е заподозрян, че е съпричастен към случилото се заради неуредените спорове с Берон относно наема и ползването на наетото имение. Той е арестуван, но освободен поради липса на доказателства.
Смъртта на Берон покрусява и българи, и румънци. Широко се коментира, че в съдебната практика е установено като правило: убийците или техните подбудители винаги се стремят да се отдалечат от мястото на престъплението. Точно затова общественото мнение е категорично, че моралната отговорност за убийството носи Теохар Папазоглу, в резултат на което името му получава печална известност.
След убийството делото на д-р Берон против Папазови се прекратява в заседание от 4 април 1871 г., за да бъде подновено, ако това искат законните наследници. На 15 април 1871 г. Крайовският съд разглежда отново въпроса за Бероновото наследство и признава племенника му Стефан Берон за законен наследник, като представител на всички наследници.
Законните наследници и ръководни личности от букурещката Българска добродетелна дружина съставят комисия от 12 души, която решава, че Скорила трябва да се продаде и получената сума да се предостави на Екзархията на българската черква за изграждане и издръжка на българска мъжка гимназия в Одрин, носеща името на великия българин и дарител д-р Петър Берон.
След преодоляване на безброй проблеми, при решаващата намеса на влиятелните братя Христо и Евлоги Георгиеви, Папазови са убедени да върнат без никакви облаги за себе си имението и си получават обратно полиците. Когато най-после делата са ликвидирани, имението Скорила е продадено на 12 юли 1884 г. на адвоката на Евлоги Георгиев Александър Веричану за 300 000 златни леи. Към февруари 1889 г. от събраните лихви и наеми сумата възлиза на 370 000 златни лева. На 10 май 1889 г. парите са преведени в Българска народна банка – София и е създаден фонд „Българска мъжка гимназия на д-р П. Берон в Одрин“.
След дълги митарства, най-сетне на 19 април 1898 г. пристига султанският ферман, който разрешава градежа на сградата на гимназията, но не върху предварително купеното място в средата на квартал Калето, а в Балък пазар на купената къща от двама братя италианци Бадетти. Майстори от Дебърско преустройват постройката в школо и тя става първата собствена сграда на Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в центъра на Одрин. След Балканската и Междусъюзническата война, по чисто нашенско безхаберие гимназията запустява.
В края на живота си Теохар Папазоглу се разорява и семейството му изпада в крайна мизерия. Вероятно умира преди 1873 г., когато всичките му имоти в Браила са ипотекирани при Евлоги Георгиев, който на 23 март 1884 г. нарежда да се извадят на публичен търг. Дъщерята на Папазов – Мария Недялкович, се обръща с писмо до кантората му, в което пише: „Много дни прекарваме, без да хапнем нещо, като се храниме само със сълзите, които не прекъсват в нашите очи“.
