Още не се знае какво точно представлява съоръжението край брезнишкото село Гърло, както и чии са келтските кръстове в близост до него
Автор: Диана Славчева
Всеизвестно е, че българските земи са били населявани от най-древни времена. Тук е намерено и най-старото обработено злато в света. Но кой ли е най-старият запазен градеж, издигнат на територията на днешна България?!
Не, това не са добилите популярност „змейови къщички“, както в Странджа наричат древните мегалитни долмени. А един... кладенец. Но не какъв да е, а неразгадано още точно какво съоръжение, за което се предполага, че е или храм-светилище, или обсерватория, или пък нещо друго...
Ама как така, ще кажете, не се знае що за чудо е това?! Ами просто защото след като веднъж е бил открит от археолозите и формирана някаква хипотеза за същността му, обектът е буквално изоставен в ръцете на природата и времето.
Така нареченото му „откриване“ става през 1972 г. от проф. Димитрина Митова-Джонова на източния склон над язовир „Красена“, събиращ снежните и дъждовни води в чашата си, изградена в близост до брезнишкото село Гърло. Всъщност кладенецът е известен на местните жители от незапомнени времена. Но друго си е той да бъде открит и от официалната наука.
И когато това става, археоложката датира уникалния исторически паметник към ХІІ век пр. Хр. по парче от каменна брадва, намерено в него. Хипотезата на проф. Джонова е, че той е образец, запазен от културата „нураги“, от която се намират най-много следи на италианския остров Сардиния. Само че там подобните обекти са от Х-ІХ в. пр. Хр. и са изградени над земята. Докато гърленският кладенец е вкопан в терена и т. нар. храмово помещение е иззидано под земята със суха зидария от груби ломени камъни.
Как са го градили древните строители, така че да не е мръднал за всичките изминали над 3000 години, е цяло чудо! Още по-любопитно е как те са успели да изчислят и оформят идеалната окръжност, каквато представлява сечението на прецизно цилиндричното помещение. В горната си част стените му са наклонени навътре, оформяйки сферичен купол, за който се предполага, че може би в древността изцяло е покривал съоръжението.
Според друга версия, над кладенеца все пак е съществувал малък отвор, през който по време на пълнолуние Луната се отразявала в гладката огледална повърхност на водата. Не случайно мнозина от специалистите, които са видели обекта, са на мнение, че той представлява по-скоро древна обсерватория, а самият геран е играел ролята на рефлекторен телескоп, с който нощем са били извършвани астрономически наблюдения на звездното небе.
Но проф. Джонова е категорична, че това е храм, свързан с култа към подземните води. Само че той не се среща по нашите земи, а по-скоро се свързва с повелителя на подземните води – върховния шумерски бог Енки. Същият, по чиято инициатива е сътворена Вавилонската кула.
В интерес на истината в района, където се намира кладенецът, съществуват 9 извора, като съоръжението е изградено върху този, разположен най-нависоко по склона. Няма логика да се прави светилище на подземните води почти до хребета на хълма, при положение че по силата на природните закони те се стичат към най-ниските части на планината.
А и никакви останки няма от задължителните храмови атрибути – олтар, жертвеник и пр. Не са открити следи и от извършването на култови ритуали, с изключение на няколко дребни костици, за които изобщо не е сигурно, че са от евентуални жертвени животни.
Очевидно е нужно още много да се премисля от експертите кое какво точно е.
Загадка е и издълбаният върху един от камъните древен символ. Едни смятат, че това е руна, според други – като едни руски учени, които са посетили мястото преди години, това може да е схематично изображение на някое съзвездие, наблюдавано от древните астрономи през кладенеца-телескоп...
На съседен камък е изчегъртан пък православен кръст, но е ясно, че той е направен впоследствие, вече в християнските времена. По други от монолитите също се откриват неразгадани знаци, но никой не си прави труда да търси отговор на загадките.
За сметка на това пък през 80-те години на ХХ век от тогавашния Институт за паметниците на културата са изградили навес над кладенеца, каменна стена против свлачищата и масивна бетонна тераса с метални перила – за удобство на посетителите.
Само че върху покрива, който трябвало да защитава съоръжението от снеговете и дъждовете, наредили... медна ламарина, която тутакси била отмъкната от неизвестни мургави апаши. След няколко години отново възстановили покритието – пак от медна ламарина. И тя също била отмъкната за нула време.
Така останали да стърчат само дървените греди от конструкцията на навеса. Някъде към 2008 г. обаче и те почти изцяло рухват, като и до днес на дъното на кладенеца още гният дървени дъски и летви от съвременните „спасителни“ методи.
Не стига това, ами „реставраторите“ решили да поразширят и извият съществуващото стълбище, което минава под каменния тунел, отвеждащ до вътрешността на помещението, в което е разположен кладенецът. Разширили и отвора над него, надграждайки още няколко реда с камъни. И за капак омазали с дебела бяла мазилка каменната стена, която вдигнали на мястото, за да пази пръстта от хълма да не се свлича върху герана.
Само че заради тази вандалска и непремерена човешка намеса, престъпно обезобразила уникалния мегалит и завинаги турила кръст на неговата изначална автентичност, сега този древен паметник не може да се признае от ЮНЕСКО като световно значима старина.
Обектът е изоставен от години, до него няма ни път, ни пътека, няма маркировка, няма указателни табели... А обрасващата склона горска растителност с всеки изминал ден все повече го притиска в пищните си обятия, правейки мястото все по-трудно достъпно и откриваемо.
В един момент дори е била обсъждана потресаващата с идиотията си идея – защото няма пари за консервиране на това архитектурно и историческо чудо, то да вземе да се засипе с пръст, та хем да се запази от иманярските набези, хем да не се разруши от безпощадното могъщество на природните стихии!
Най-нелепото е, че цялата околност изобилства от старинни руини, които при едно разумно експониране биха могли да оформят тук един атрактивен археологически комплекс, към който да се стичат посетители от близо и далеч.
По хребета на тукашния хълм е минавало разклонение от римския път, свързващ Константинопол с Рим. Все още край него личат останките и от древна римска крепост, вероятно издигната за охрана на това трасе, която обаче вече е полусрутена от вандалстващи иманяри.
На няма и двеста метра под кладенеца се намират руини от римска баня, до която водата е била отвеждана с тръби, а комфортът в помещението бил осъществяван с подово отопление. Имало е и два басейна, които сега едвам се различават, тъй като частично разкритите от археолозите преди години стени вече са се полуразрушили – и поради липсата на всякаква консервационна дейност, и заради неумолимото разрастване на коренищата на околните лески и други дървета, които се провират между зидовете и разместват каменните блокове.
Покрай брега на язовира пък са открити следи от съществуването на неолитно селище, като плискащите брега води все още току изравят отломки от стара керамика и други артефакти.
А че районът около това забутано място е твърде интересен, става ясно още докато човек се придвижва към бариерата на язовира, откъдето на практика е възможен достъпът до кладенеца и другите обекти край него.
Минавайки през съвременното село Гърло – наследник на споменатото някогашно праисторическо селище, се стига до старата му махала, логично назовавана Старо гърло. От нея тръгва път, който се вие покрай брега на гъсто обрасла с дървета рекичка.
И най-неочаквано, малко преди пътеката да започне да се катери полегато към микроязовирната стена, отдясно се съзира ръждясала метална табела, която информира: „Паметник на културата. Опазва се от закона“.
Става дума за старинен некропол, из който са пръснати двадесетина каменни кръстове. А може би и повече, тъй като голяма част от тях са скрити в плътна стена от трънливи храсти, други пък все още са вкопани в земята и се вижда само малка част от тях.
Не видяхме никъде законът, който ги опазва, нито пък някакъв знак, който да дава сведения за тези гробове. Но гледката е удивителна – паметните плочи представляват вписани в окръжности кръстове, подобни на келтските. Но има и няколко по-едри обелиска, които са оформени като малтийски кръстове.
От местните научаваме, че никой не знае нито от кои години съществува това странно упокойно място, нито кои са погребаните в него. По принцип мястото е известно като латинското гробище, затова някои смятат, че е на рицари-кръстоносци.
Прави впечатление, че те не са поставени според сега наложената християнска традиция с лице на изток, а гледат на запад. Но засега никой не е дал обяснение за този феномен.
С което въпросите, които брезнишкото Гърло поднася, само се множат. А ние се надяваме по-скоро да намерят своите отговори.
