Ако не бяха толкова тъжни, тези балади щяха да звучат като приказка, тъй като приказките винаги са хубави, защото крият вълшебства. Но баладите са призвани да разказват за тъгата,
Автор: Елиана Николаева
защото, ако тя не стигне до сърцата на хората, те няма да знаят цялата истина и ще забравят много важни неща.
Така и най-новата книга на Никола Гигов, озаглавена „Вълчи балади“, разкрива важни истини за живота на българите, живели в Западните покрайнини на родната си България, орисани да носят тежката съдба на чужденци в собствената си родина. Тежка дамга им слага един безумен договор, наречен Ньойски, разделил братя от сестри, от майки и бащи, прокарал фалшива граница в пределите на самата България, за да бъде узаконено едно безумство на политиците и на държавите от Западна Европа.
Имало едно семейство от село Вълчи дол, под връх Руй, което непокорно приело съдбата си и решило да се върне в собствената си родина, останала на изток от границата. В същинска България. Не можело да търпи униженията и тежката си участ, то подготвило бягството си. За бащата, майката и седем деца. Заедно с тях и воловете, на които замотали краката с парцали, за да не вдигат шум, защото и най-малкото подозрително шумене на границата можело да предизвика изстрел.
И колкото и невероятно да звучи – най-важната задача се паднала на най-малкия бежанец – 7-годишния Никола Гигов. Той трябвало да се придвижва близо до баща си – героят от Балканската война Андон Гигов, та когато забележи някакво колебание в него да му каже: „Напред, татко!“
За тези мигове поетът – вече порасналият 7-годишен бежанец Никола Гигов, пише в своите книги „Свиреп живот“, „Бежанци“, „Трънен венец от Рая“. А в най-новата си стихосбирка „Вълчи балади“ той описва страховити случки от родния си край. Точно затова баладите му са наречени „вълчи“, защото хората, живеещи в неговото село Вълчи дол, ежедневно са имали срещи с вълци и вълчи семейства.
Но авторът още от малък, когато бил в детската си люлка сред Балкана, привлякъл вниманието на една вълчица с вълчета. Тя нищо не направила на бебето и отминала мирно, но може би именно тази среща закалила духа на бъдещия поет и го направила смел и издръжлив.
И не вълчето обкръжение смущава Никола Гигов, а бодливата тел, детството по време на война, майчината горест, която винаги извива песента в плач, тъжните кервани от бежанци...
Като някаква карма за това семейство е общуването с дивите зверове. Почти невероятно звучи случката с дядото на поета – Цони, баща на 13 деца, доживял до 103-годишна възраст, ала с изядена буза и нахапани крака от мечка. Мечката, на която той поискал да открадне мечетата и да ги продаде, за да нахрани своите гладни деца. Вместо да се моли за залъка, предпочел бой със звяра. В чудесната „Балада за дядо“ читателят усеща тази храброст и мълком й се покланя.
„Вълчи балади“ „хващат“ за сърцето всеки читател, защото са писани с кръв от сърцето на самия автор. Малкият бежанец, който никога не познал радостта на детството, нито привилегията да има играчка, ала разбрал още от люлката колко е тежка съдбата на хората, живеещи извън родината, си и какъв свиреп е техният живот.
