Старата черква е една от малкото у нас с отделение за мъже и жени
Автор: Камен Колев Снимки: Авторът
Ако попаднете в почти безлюдното ивайловградско село Долно Луково, почти до гръцката граница, няма как да подминете две неща - къщата, в която никой никога не е живял, и старата църква "Св. св. Константин и Елена", построена в началото на XIX век от родолюбиви българи само за седем нощи.
Тъжна е историята на този дом, някога вдигнат пищно, на два етажа и с много прозорци. Построил го местен момък за любимата си. Двамата се сгодили и мислели за сватба, смятали като се оженят да отидат да живеят в новото си жилище. Но момъкът бил мобилизиран като войник в Балканската война. Там загинал на фронта, а девойката останала сама и почернена. Така в новата къща никога не стъпил човешки крак.
Тъжна и в същото време вдъхновяваща е и историята на най-старата черква в Ивайловградско - "Св. св. Константин и Елена". Тъжна, защото в края на ХХ век разсипничеството и безхаберието довели дотам от нея да бъдат откраднати безценни икони, а в олтара да влизат свине и говеда.
Вдъхновяваща, защото въплъщава високия дух на българите, които я построили само за седем дни. На мястото на днешното село Долно Луково някога имало друго, наречено Суганли. По време на чумната епидемия обаче жителите му започнали да мрат като мухи. Поверието тогава било, че за да се спасят, хората трябва да преминат река и да се заселят на друго място, разказва Христина Кюпекчиева. Така местните се изселили отвъд реката.
Да, но нямали църква, а това било първото, което трябвало да се направи в едно ново село. Чудели се хората как да си направят черква, защото тогава - по времето на турско иго, било почти невъзможно да вземат разрешение за строеж от османските власти.
Но местните били находчиви и решили да излъжат бея, че строят обор, в който пътниците да оставят животните си за през нощта. Хората се възползвали от един османски закон, според който сграда с покрив не се разрушава. Така само за седем нощи от плоски речни камъни те направили полувкопана в земята каменна черква без прозорци и покрита с тикли - еднокорабна сграда, със затворен притвор и двускатен покрив.
Сред другите камъни отвън зидарите вградили кръст, направен от бели камъни и пак с такива камъни изписали и годината на построяването на черквата - 1806 г. Но тя нямала украси, нито купол, затова никой не спрял строежа. А когато вече била и покрита, турските власти нямали право да я съборят.
Добре, но новата черква нямала и камбанария. И дума не можело да става да се строи, затова местните вързали на едно дърво дървено клепало, което се чувало чак до съседните села. Днес клепалото го няма, но в двора на черквата още може да се види дънерът на старото дърво. Иконите в новата църква хората пренесли от манастира "Свети Георги", който бил отвъд реката. Те били рисувани от неизвестен майстор, а днес са датирани на близо 600 години, казва Христина Кюпекчиева. При строежа майсторите спазили една традиция от XVII век в българските черкви - да има отделения за мъжете и жените.
Мъжките рожби били кръщавани в мъжкото отделение, а момиченцата - в женското. Помещението за жените мирянки е твърде скромно на фона на мъжкото - там няма стенописи, няма икони и иконостас, а свещниците са направени от дърво. Едва в последните години, когато черквата е частично реставрирана, в женското отделение е преместен кръст, изтъкан от плат. За него няма никаква информация кога и от кого е правен. Имало е идея да се изпрати в Пловдив за реставрация, но това още не е станало. Интериорът вътре в черквата бил доизкусуряван чак до 1918 г. Полилеят бил подарък от жител на Долно Луково, който бил монах в Света гора. Донесъл го чак от Атон и го дарил на черквата.
Всички стенописи са дело на местни художници, които рисували направо върху глинената мазилка. Използвали естествени бои, направени от различни растения. Олтарът бил изработен от лешниково дърво и украсен с т. нар. овчарска резба. Вратите му били посипани със златен прашец, който майсторите нанасяли с катерича опашка.
Черквата е уникална и с това, че има аязмо в самия олтар. Днес то е покрито с дебела каменна плоча и жълто покривало. Но преди два века от това аязмо се е взимала водата, в която са извършвани кръщавките и водосветите. Смята се, че кладенецът е затворен през 1896 г., когато е построена новата църква в селото - "Св. Архангел Михаил" и "Св. св. Константин и Елена" спира да действа.
И до днес са запазени великолепните гравюри по иконостаса, които показват традиционните култури, отглеждани в този регион - слънчоглед, грозде, орехи, овчарска торбичка. На горния ред сюжетите включват растенията от Райската градина.
В църквата "Св. св. Константин и Елена" няма икони на Исус Христос. Иконописите по стените са рисувани от самоук зограф върху глинена основа. Изпъстрени са със сцени от Страшния съд - лъжец, обесен за езика си, дяволи, грешници във врящи казани и т. н. Много от стенописите са образци на примитивната иконография, изпълнени в темперна техника и повлияни от фолклора.
До 1990 г. църквата е била разграден двор - не се е заключвала, влизал е всеки, дори и овце и говеда на хората в селото. В тези мрачни времена крадци изтръгнали иконите от най-горния ред на иконостаса и ги задигнали, а дупките зеят и до днес.
Сградата все пак е спасена и обявена за паметник на културата през 1992 г. В тези години стенописите били реставрирани от Стефан Аенски. Местните разказват, че иконите по стените върнали блясъка и оригиналните си цветове само след измиване със солена вода. Женското отделение днес е превърнато в малък музей на селския бит.
