Българските бойни знамена и тяхната славна история

Автор: Янко Георгиев

Този православен ритуал да се отслужва водосвет на бойните и знамената-светини в нашата история има своите дълбоки корени в историята. Той води началото си от втората половина на VII в., когато започват арабските нашествия във Византия.

Преди една от решителните битки император Константин Погонат нарежда да бъде извършен водосвет, с който да се благослови за победа православната византийска войска. Тъкмо тогава се оформя и църковният ритуал бойните знамена, станали неми свидетели на кръвопролития и насилие, да бъдат очиствани чрез специална церемония със светена вода.

Религиозната основа на обреда е в това, че християнството приема водата като една от четирите стихии, която може да унищожава, но и да оживява, да отмива старото и същевременно да дава началото на новото, на чистото. Ето защо тя се ползва във всички църковни дейности, свързани с освещаването и благославянето  на хора и предмети.

Знамето пък е върховният символ на нацията, на военната част, и винаги е развяван високо над главите на тези, които го носят и следват. То става светиня след освещаването му, залог за вярата на войника, защото след извършването на водосвета, вече олицетворява самия Бог.

Трябва обаче да се прави разлика между същността на православния водосвет при  освещаването и благославянето. Според каноните на църквата бойното знаме се освещава само веднъж.

Ритуалът се извършва при връчването му на новосформираната войскова част, след което то става нейния главен материален и духовен обединителен символ.

Християнските, и в частност православните обреди, обаче имат своите повече или по-малко видими корени в езическите религиозни вярвания. Както е добре известно, първото знаме, обединило със символиката си територията на новата българската държава на юг от Дунав, е конската опашка. Нейният смисъл е очевиден.

Далечните ни предци са били номади и за тях конят е свещено животно. Това се обуславя от неговата роля и в живота им, и в тяхната армия, където конницата е главната и решаваща ударна сила. Поради това напълно е логично символът, който да ги води в битките и същевременно да обозначава завзетата територия, да е част точно от това свещено за тях животно.

Между другото, цар Борис I Покръстител в кореспонденцията си с папа Николай I споменава тъкмо това – че старите българи, „носели като военно знаме конска опашка“. А в отговорите си папата го съветва след покръстването на българските пряпорци да бъде извезван Христовият кръст.

По-нататъшните сведения за българските знамена и тяхното освещаване откриваме чак през XIII-ти  и следващите векове. Те се споменават и в кореспонденцията между Калоян и папа Инокентий III през 1204 г., когато Светия отец изпраща на България пряпорец с изобразен на него кръст и двоен ключ, т. е. ключовете на св. Петър - „единия за различаване, другия за власт”.

След победната битка при Клокотница през 1230 г. пък цар Иван Асен II „заповядал да забодат на знамето (му) писания клетвен договор на Теодор (Комнин)”.

Намерени са монети от времето на цар Константин Асен Тих, върху които е изобразен портрет на владетеля, държащ флаг с кръст. Други знамена,  но с образи на светии, се откриват и върху монети от времето на царете Михаил Асен и Георги Тертер.

А през 1929 г. Димитър Кацев-Бурски споменава, че в турския военно-исторически  музей в Истанбул е попаднал на изложено там средновековно българско знаме, върху което е изобразен лъв, държащ в едната си лапа кръст, а в другата – скиптър като символ на царската власт.

В борбите на българите за освобождаване от турско иго пряпорецът като символ на националната и верска принадлежност винаги присъства. Той е различен – зелен или многоцветен, но двата елемента, които винаги присъстват върху него, са лъвът и православният кръст.

Две от българските знамена обаче са със съществено значение в нашата история. Първото е знамето на Априлското въстание, изработено от Райна Попгеоргиева. То е осветено на 22 април от свещеници от Панагюрище и околните села.

Ето и как самата Райна Попгеоргиева описва покъртителната и вдъхновяваща едновременно с това картина на последвалото му истинско народно освещаване: „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги...“

Славна страница в историята ни отваря и Самарското знаме, дарено от жителите на едноименния руски град на българските опълченци. Има два малко известни факта, свързани с изработването му. Първата е, че непосредственият подтик то да бъде направено е Априлското въстание. След неговото потушаване и започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Турция, в цяла Русия започват да се събират дарения в помощ на южните славяни.

Ето какво се казва в частност във възванието на Московския славянски комитет от 26 юни 1876 г. (ст. ст.): „...тази орда, Турция, това чудовищно зло и тази чудовищна измама сега замисля пред очите на цяла Европа да смачка българското племе... За славяните това е борба на живот и смърт; те са решени или да придобият независимост, или да загинат.”

В Самара също е организирана такава подписка, градската дума избира и комитет, който да координира дейността. Негов председател и фактически главен инициатор за изработването на светинята е граф Пьотър Алабин, по-късно, през 1878 – 1879 г., губернатор на София.

Светинята е изработена с дарения и труда на жители на Самара още през 1876 г., осветена е в този град и нарочна делегация потегля по дългия път да я връчи на Българското опълчение, което след обявяването на Руско-турската Освободителна е дислоцирано край румънския град Плоещ.

В присъствието на великия княз Николай Николаевич и командването на българското опълчение, начело с ген.-майор Столетов, знамето е връчено на командира на Трета опълченска дружина подполковник Павел Калитин на 6 май (по стар стил), като за знаменосец е определен унтерофицерът Антон Марчин.

Освещаването му се извършва от българския архимандрит Амфилохий Михайлов от Сливен и свещеник Петър Драганов от Търново. Подп. Калитин се заклева да загине,  но да не даде знамето в ръцете на турците, както и става при епичните боеве при Стара Загора. В лагера край Плоещ личният състав на българското опълчение, целувайки светинята, също дава клетвата да не жали сили и живот за освобождението на България.

След края на войната легендарният флаг е поверен на Трета Радомирска пеша дружина, а няколко години по-късно, след реорганизацията на българската армия, е предаден в музея, където се пази и до днес.

Историческите факти сочат, че нито един пряпорец на българска войскова част не е бил пленяван от чужди войски. За сметка на това в музеите у нас има 62 пленени от българските воини знамена на чужди армии – турски, румънски, руски и др.


В категории: Новини , История , Традиции , Възраждане