Днес вероятно няма турист – наш или чужд, който да не отнася със себе си снимки, пътувайки из „Великата Рилска пустиня”,
Автор: Иван Ненов
както някога поетично я нарече народният поет Иван Вазов. Но тези снимки остават в домашния архив, притежателят им ги показва на близки и познати и те се превръщат в спомен. И когато не е в планината, а затворен в четирите стени на жилището си, туристът може отново да се връща там и да съпреживява онези мигове, които никога вече няма да се върнат или поне няма да бъдат същите.
Терасата на моето самоковско жилище е обърната към мусаленския дял на Рила и зиме пистите в Боровец се белеят, в далечината се вижда „вечната” пряспа под връх Дено, но Рила често е забулена в мъгла...
А когато небето е чисто и слънцето е огряло върховете й, тя стои с гигантския си ръст пред погледа ми. „Заснемам” я като мигам с очите си и „снимките” се наслагват някъде дълбоко в мен. Но само тази част от Рила, пред която няма други жилищни блокове...
Иначе, когато искам да докосна с поглед многобройните й бистри езера или причудливите й скалисти върхове, каквито и най-великите скулптори не могат да сътворят, или пък да се любувам на витите рога на някой елен, да стана за миг поне пастир на диви кози – о, стига толкова – не всичко може да се изброи – аз отварям фотоалбума „Рила”.
Този албум е напечатан от „Лито Балкан АД”, 2007 г. Автор на снимките и текста е Младен Катранджиев.
От много години познавам Младен – може би още от времето, когато завършва ВИФ, а Рила и Самоков така го привличат, че той изоставя родния си Шуменски край, защото планината го е пленила завинаги.
Той тук е педагог, екскурзовод, планински спасител, турист, фотограф, журналист. „Над 150 снимки разказват легендата за Рила – най-мощната българска планина. Планинската фотография е повече етика и философия, отколкото техника. И най-вече късмет.
Обективът може да бъде насочван стотици пъти към един и същи пейзаж, но само веднъж да се усмихне Госпожата Щастие, снимката е готова! Остава въпросът колко време човек може да отдели за този кадър?
И колко дълго може да понася мъките на ранното ставане и прибирането с фенер, спъването по каменистите пътеки, задавайки си въпроса: дали си струва?
Но когато слънцето обагри „троновете” и мрачните мисли изчезнат, краката отново чувстват нуждата да се разтъпчат и той пак тръгва уж за няколко часа, и нощта пак го сварва на някое било, захласнат по залеза и облаците.
Всяка уцелена снимка се превръща в една история. Щом към планината се насочи обектив, тя се превръща в съюзник. Човек никога не разбира тайната, осъществила прекрасната снимка, която въпреки усилията, повече не може да се повтори.
Случайната игра на светлините и сенките, лунните лъчи или залеза придава моментално очарование на някоя позната и обикновена гледка... И това е Поезията на Природата!”
Да, Младене, това са твои думи, с които ни въвеждаш и подканяш да разтворим албума, където под всяка снимка има текст, наситен с много поезия и само веднъж човек да го прелисти, в него ще се породи желанието да тръгне из великата планина, за да може и той да улови някои от уловените от теб мигове.
Но... жалко! От 2007 г. този албум стои на купища в апартамента ти на първия етаж в бл. 6-и в кв. „Самоково” в града под Рила, а ти като Сизиф искаш да търкаляш скалата към високото.
Обективът може да бъде насочван стотици пъти към един и същи пейзаж, но само веднъж да се усмихне Госпожата Щастие, снимката е готова! Остава въпросът колко време човек може да отдели за този кадър?
