За прототипите на героите от поемата са се пеели песни из цяла Северозападна България
Автор: Борис Цветанов
Макар вземана на подбив от Петко Славейков, „Грамада" е една от най-популярните творби на Патриарха на българската литература, от чието рождение на 9 юли ще отбележим 164 години. В школото обаче десетилетия наред се спряга една банална, неточна и непълна история около прототипите на героите на поемата. Сам Иван Вазов скъпернически е обелвал зъб, вероятно защото дълбоко в себе си е съзнавал, че истинската драма е била много по-романтична от тая на Цена хубавица и Камен.
Всичко започва от една сутрешна разходка на 29-годишния писател, пристигнал наперен с черен редингот, златни еполети и препасана сабя като председател на Окръжния съд в Берковица. Заглежда се по берковчанки и те се заглеждат в него. Той пристига в града с файтон от Лом, приказвайки си с файтонджията да минава времето, а когато идва ред да плаща и разбира каква е сумата, възкликва: „Не е ли много?!" А файтонджията му отвръща: „Как много бе, господине! Файтон е това! Коне!... Еее, това да не ви е да пишете стихове!"
В наше време се тиражират какви ли не любовни афери на поета в Берковица, няма да се занимаваме с тях.
На оная сутрешна разходка край чешмата, за която споменахме, младият поет вижда неземна красавица. Очите му остават в нея. Приятелят му Иван Стоянов после му казва коя е – Дзанка, за която „песни се пеят за нея из цяло Берковско, през Врачанско, през Кутловица до Лом "...
И запознава съдията с жената.
Писателят научава и чудната история за голямата любов на красавицата Дзанка и разбойника Стефан. Той чиракувал при кмета на село Гушанци Христо Кнеза, а девойката била негова дъщеря. Случило се онова, за което всеки говори, а така рядко се случва - двамата се влюбили от пръв поглед. Една вечер се врекли един на друг. Но бащата научил и забранил на дъщеря си да се среща с ратая, а самия него изгонил.
Младите обаче забегнали в близко село. Кнеза пратил потеря. След три дни зулуми и преследване потеряджите хванали Дзанка и я върнали у дома. Стефан бил ранен, затворили го в конака. Въпреки раните си, успял да избяга.
Кнеза принудил дъщеря си да се венчае за някакъв богаташ. В деня на сватбата ратаят пристигал с дружина хайдути и отвлякъл изгората си.
Отново се събрала потеря и пак след няколкодневно преследване заловили Дзанка. Със силна охрана от заптиета този път баща й насила я омъжил за някой си от Берковица.
Стефан се прочува като войвода на неуловими хайдути. Из цяло Берковско се говори тайно и открито, че той все намира начини да се вижда със своята любима. Ненадминат в дегизировките, той се появявал в града ту като тежък търговец, ту като сакат кюмюрджия, преобличал се като калугер, понякога бил просяк, дори се предрешвал като циганка, продаваща вретена и кошници и гледаща на ръка. Така пак сварвал да се срещне с Дзанка.
Сред артистичните му номера се нареждали и преобличания като висш турски чиновник, пътуващ из страната по важни държавни дела, и така прекарвал часове из кафенетата с преследвачите си.
Така посрещнал Освобождението.
Но не се отказал от хайдушкия си живот. Отново имало неправди и често заставял тези, които престъпяли държавните морални закони, да си плащат за дяволиите. Бедните го наричали тайно „светеца".
Научавайки историята, Вазов моли Дзанка да му уреди среща със Стефан. Разбойникът обаче решил, че това може да е капан и отказал. Един ден неговата любима му написала: „Не бой се, Стефко, кадията е поет, сака да ни изпише на книга".
Една привечер Стефан слиза с четата си в Берковица. Вазов живеел в Ипеклийската къща, която сега е музей на писателя. Хайдутите обкръжават дома, войводата дава нареждане: „Ако до час не се появя, нахълтвате и всичко, което се движи – под ножа!"
Хайдутите измъкнали пищови и ножове и нахълтали яростно в къщата. Стефан само вдигнал ръка да покани и тях на масата, отрупана с питиета и мезета.
Така започнало едно голямо приятелство между него и Вазов, който замислил как юридически да помогне на войводата, че да заживее той нормален живот.
През 1880 г. поетът се отказва от юридическата си кариера и решава да се посвети само на писането. Пресъздава и историята на Дзанка и Стефан в „Грамада".
В поемата героите са Цена и Камен. Бащата на момичето е подложен на народното унижение „натемия" – един вид нравствен линч, чрез който селяните наказвали в турско време ония свои съселяни, потисници и изедници, на които били безсилни да си отмъстят, както сам обяснява писателят. Всички мъже от селото се събират до дома на „осъдения", струпват грамада от камъни и изричат по адрес на омразния си съселянин „Проклет да е..."
В действителност Христо Кнеза от Гушанци не е подлаган на проклятието. В селото, което сега се нарича Замфир, са го уважавали и дълги години е бил кмет. За образа на омразния Цеко Вазов е използвал други чорбаджии.
Бъдещият Патриарх на българската литература се установява в Пловдив, където гостува на тогавашния най-известен поет в страната Петко Славейков, който го съсича с думи: „Четох вашата „Грамада" – последен проблясък на един угасяющ талант!" Ако Вазов би имал в този момент сабя в ръцете си, със сигурност е щял да съсече на място бащата на "Изворът на белоногата".
Историята на Дзанка и Стефан продължава.
Един ден Вазов получава писмо от красавицата. „Стефко е заловен с измама". Поетът веднага се свързва със съдебното министерство и разказва трогателната история на двамата влюбени, молейки за снизходителна присъда.
Съдиите се съобразяват с неговото настояване и Стефан е осъден на минимален срок затвор. Изпратен е в Русе.
Вазов, от своя страна, провожда пари на Дзанка за файтон до Лом и за параход до Русе. Той успява да издейства и три дни отпуск за затворника.
Съдбата пожелава друго.
Три дни преди Дзанка да пристигне в Русе, в затвора конекрадци рецидивисти се сбиват. Юначният Стефан ги разтървава. Единият от джамбазите му забива в гърдите нож, изработен от дръжката на желязна лъжица. Неуловимият за турските заптиета и български полицаи войвода умира на място, ставайки жертва на нелепия инцидент.
