Апостолът се посветил на духовенството, за да се изучи, но буйният му нрав го пратил в служба на Отечеството
Автор: Камен Колев
Как и защо Дяконът Левски е бил посветен в служба на църквата, е сред най-малко изследваните моменти в неговата биография. Той се отдава на монашеството с идеята да стане грамотен и учен човек, но на практика духовната служба се явява трамплинът, който го изтласква в центъра на революционните борби за национално освобождение.
Как буйният младеж попада в лоното на православната църква?
Васил Иванов Кунчев произхожда от два известни рода от Карлово и Сопот – Кунчевия, на баща му, и Караивановия, на майка му. Още при рождението си на 6 юли 1837 г. Левски получава религиозен белег – взима духовното име на вуйчо си Христо Караиванов – Василий.
Едва започнал училище, малкият Васил е принуден да учи занаята кафтанджийство, за да помага за издръжката на семейството. Баща му – известен гайтанджия, преживял разорение, ослепял и паднал болен на смъртен одър. Така момчето трябвало да работи по цял ден, а мечтата на майка му била да го види грамотен и изучен. През 1852 г. тя го завела при вуйчо му йеромонах хаджи Василий, който в Карлово и околностите бил таксидиот и изповедник, пратен от Хилендарския манастир. Гина Караиванова предава сина си на своя брат с условието да му помага, а вуйчото да го изучи.
15-годишният Васил не постъпил в манастир, както повелява християнската традиция, а заживял в Светогорския метох в Карлово заедно с вуйчо си. Васил бил слуга на родственика си – чистел, готвел, обгрижвал коня на хаджи Василий, поддържал цялото домакинство.
В замяна през тези шест години вуйчото купувал обувки и дрехи на момчето и се грижел за неговото възпитание и обучение в църковния ред. През 1855 г. вуйчо и племенник се преместили в Стара Загора и заживели в метоха при църквата „Св. Димитър“.
Едва по това време Васил се заел сериозно с учене – черковнославянски език, всеобща история, катехизис, псалтика, землеописание, изрежда д-р Христо Темелски, директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия. Започнал да посещава и курс за свещеници. От тези времена датира и най-ранният ръкопис на Апостола – записки по “Въведение на обличителното богословие“. Съученик на Левски по това време е авторът на „Видрица” – поп Минчо Кънчев.
Той разказва, че Васил бил буйно и палаво дете: „...Много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин, кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – Васил Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха ударили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети“.
Пак поп Минчо Кънчев разказал на Стоян Заимов как Левски спасил майка и дъщеря от зверско изнасилване. Двете жени отишли да берат череши и били нападнати от турци. Другите ученици видели грозната сцена, но уплашени тръгнали обратно към града.
Васил взел кобилицата, с която жените носели багажа си, и започнал да налага с нея турците, докато те избягали. После изпратил уплашените жени до къщата им.
Буйният нрав на Васил Левски е описан и от йеродякон Игнатий Рилски, който пише спомени за срещите му с йеромонах Кирил в Карлово.
„Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему откривал. В честите си виждания о. Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи срещу Византия, и тия новите, които Рилският манастир държал по балканите. Много пъти се случвало, че о. Кирил е бивал примирителът между вуйката и племеника, тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък последния буен и се заканваше зелени чалми да сече“.
По това време пламва конфликт между майката на Левски и неговия вуйчо. Тя иска синът й да се запопи, дори му е намерила жена. Желанието на вуйчото било той да стане калугер, че да има кой да го замести.
Двата рода се събрали на помирителна среща в Светогорския метох, където била дадена думата на Васил: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година“. Така на 24 ноември 1858 г. Дяконът бил подстриган за монах под името дякон Игнатий в Сопотския манастир "Възнесение Господне" (или "Св. Спас").
Но скоро на всички станало ясно, че монашеството не му било по сърце. „Баща ми скоро открил, че ученикът по черковно пение на име Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. „Намерили кого да покалугерят!“ – казвал той често. Думите на баща ми се оправдаха: дякон Игнатий, вдъхновен от провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на Родината си, да страда и загине за нея“. Не трябва да се забравят и думите на самия Васил, често повтаряни пред вуйчо му: „Не притежавам аз всичките качества да стана калугер!“, пише дъщерята на Райно Попович.
Обещанието на вуйчото да прати Васил на учение в Русия бързо било забравено. Дяконът разбрал, че мечтата му да се образова остава несбъднат блян и решил да скъса с духовенството и да посвети остатъка от живота си на поробената си Родина.
Бъдещият Апостол паднал на колене пред иконостаса, а йеромонах Кирил Рилски го благословил. Извадил коня на вуйчо си и заминал. Самият Левски потвърждава в един от текстовете си за този прелом: „Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во лето да му служа до смърт, и да работя по народната воля“. Години по-късно, когато съобщили на майката на Левски, че синът й е обесен, тя също се обърнала срещу християнската традиция и извикала: „Не, никакво жито няма да варя! Васил никога няма да умре!”.
