Иван Абаджиев бе единственият висш партиец, който говореше с хората
Автор: Борис Цветанов
Георги Марков сравняваше периодичните отстранявания на хората от близкото обкръжение на Тодор Живков с боксови мачове. През 1956 г. печели по точки, а шест години с нокаут срещу Червенков. С нокаути – и срещу Георги Чанков, срещу Антон Югов...
Точно преди 40 години Тато нокаутира едновременно трима емисари от най-висшия ешелон. Те излетяха от ринга с непознатото дотогава отстраняване „по целесъобразност”. Никой в България не можеше да обясни с човешка приказка какво означаваше това. То си беше и практика – и предишна, и за следващите промени – истината оставаше строго охранявана тайна, официално се предъвкваше някаква приемлива лъжа, слухове довършваха останалото.
Според един такъв слух, триото готвело преврат. За Венелин Коцев – че прекалил с мераците си да поддържа мита за пръв партиен бик. Кочо Гяуров пък прекалил да се бие в гърдите, че бил брат на световноизвестния певец. За Иван Абаджиев се завъртя изтърканата плоча за бурните му нощи като първи секретар на Комсомола. Нещо, прочее, силно преувеличено. Той бе един високоморален човек.
Да открехнем някоя и друга истина. Константин Гяуров бе дотегнал със селянията си на всички. А около него подмазвачи колкото щеш. Полуидиоти от военния завод в Лясковец и му пригодили калашник за лов. Лакирали го и го позлатили. Пенчо Кубадински позеленял от мъка. Венелин Коцев пък с всичките си негативи, веднъж се озъбил на съветски другари по македонския въпрос.
Иван Абаджиев беше друго. Повел смяната на поколенията още 28-годишен, после секретар на ЦК, първи секретар в Сливен от 1964 г...
Още като шеф на Комсомола го нарекли Българският Кенеди. Заради вечната му усмивка като на американеца. Дотогава първите секретари били едни озъбени...
В Сливен "Кенеди" за пръв път уж на майтап проявил скандално другомислие. На някаква другарска вечеря се майтапил със сливенски емисари и гости от Пловдив: „Знаете ли каква ви е голямата грешка?" Ония като свили рамене. А той пояснил: „Съединението! Ако не го бяхте направили, сега щяхме да сме две Българии – Северната във Варшавския договор, вие – в НАТО. Рог от изобилие на север от Москва, дваж рог на изобилие при вас от Вашингтон и Лондон!"
Има вероятност, още пращайки го във Враца като първи секретар на окръжния комитет през 1967 г., Тато да се е надявал Иван да си строши главата. Трън в очите му била Враца. Знае се защо. Само дето станало обратното.
Митологията тръгнала веднага. Говорело се из цяло Врачанско, че вечер Иван Абаджиев се предрешвал като обикновен човек и обикалял кръчмите – хората искал да чуе. „Народен" го нарекли. Не криел стремежа си да е като всички.
Старият му приятел от Сатиричния гонен полк Георги Карданов работеше в окръжния вестник „Отечествен зов". По времето на Абаджиев той става особеният вестник, който не вярва да разгърне приложението му за литература и страницата за хумор и сатира. В Русия на публикации като тамошните им викаха „дисидентски".
А Карданов за Враца беше като Радой Ралин за България. Имал си момиче. Ама баща й - полковник. Дума да не става за брак. Срещнал ги веднъж Първият. „Да вразумиш баща си – казал на момичето. – А ако нямате кум, ето ме". Полковникът като чул, само козирувал.
А Георги Карданов разказваше още за благодетеля си: като се появил във Враца, цялата градска фауна: журналистки, актриси, музикантки, певачки, художнички, поетеси, писателки, белерини, наточили зъби и станали постоянното присъствие в Клуба на дейците на културата, където всяка вечер Иван си пиел водката и кафето и припявал белогвардейски песни на живописеца Ганецовски.
През 1968 г. Карданов устроил четене на сатирици: Радой Ралин, Иван Соларов, Димитър Стойчев, Петко Колев. И къде си мислиш, читателю, става това четене?! Ами в голямата зала на Партийния дом. Храмът претъпкан. Епиграмите – като за световно. Всекиму ръкопляска, но шубе! Първият, седнал в ложата на балкона, отприщва бента. Става, покланя се и ръкопляска. Залата за малко не се срутва...
Вечерта сяда до Радой и му казва: „И аз имам една епиграма – днеска шапка на тояга, утре шапка на тояга, вдруги ден – нашенска Прага! Пита го за мнение, а Радой отвръща: „Хубавата епиграма се разказва между двама”. После Иван Абаджиев критикува Радой: „Пишеш в едно стихотворение: „на фона – седем милиона микрофона!" Глупости!" И пояснява: „Седем милиона... на глава...А само около мене – още дузина: в кабинета, в кафето, в стола ... може и в кенефа, знам ли".
Но не и за такива неща, които не били изключение, се стигало до „отстраняване по целесъобразност". Нито за един тост, за който дълго се носели легенди. На тържество някакво, орисник вдигнал тост: „За първия в окръга, и във България ще станеш първи ти!" Дребна работа в сравнение с истината.
Иван Абаджиев се превърнал за кратко време в най-уважавания човек във Враца. Нямало както дотогава: планове, планове. Имало работа. АЕЦ „Козлодуй”, химкомбината, текстилния, стадион с открит и покрит басеин, нов площад, културен комплекс, Сувенирна палата, заводи в Бяла Слатина, Мездра, Оряхово, Кнежа...
Взели да го гледат на кръв. Той отказвал специалното снабдяване за семейството му, жена му Радка сама си ходила на пазара и по обикновените магазини.
Искал един вид да очовечи социализма. Намразили го, завиждали му. За него говорели хората по пазарите, из кръчмите, кафенетата, чакалните...
На едно заседание на Политбюро (от 1971 г. Иван е кандидат-член на Политбюро) Тано Цолов нарежда: „Нека другаря Абаджиев обясни каква е тая любов необяснима към него... Вестниците всеки ден за другаря Абаджиев пишат, той ли е най-важния човек в нашата държава?" А Абаджиев отвръща: „Ами проста работа...Аз просто говоря със хората”. „А ние какво?" – пита Тано Цолов и гледа на кръв. Получава отговор: „Вие говорите на хората!"
Подобна завист в Политбюро имало преди четвърт век: всички срещу един. Срещу Трайчо Костов. Ама при него за друга работа, не по „целесъобразност”. Психолозите знаят...
И в Политбюро се появява една докладна. Така и така, от 1965 до 1974 г. във Враца и Врачанско се наблюдава активизация на кадрите, несъгласни с политиката на ЦК на БКП. Дължи се вероятно и на това, че участниците в заговорите от 1965 и 1968 г. оказват все още влияние – политическо и идеологическо, на сегашното ръководство на Партията по места... В посочения период са санкционирани 250 членове на БКП и симпатизанти, 89 са изключени от БКП и уволнени.
Тази докладна е Гьобелсова шашма. Всичко е вярно, но работата е в това, че санкционираните през седемте години, в които Иван Абаджиев е партайгеносе, са незна-чителна бройка ...
От тук до „по целесъобразност" остава една крачка.
Пратили го посланик в Букурещ. Ама злобарите не престанали. Измислили история с паднал по негова вина портрет на Тато, който от стената само ги следял... И хайде – в Тунис...
И сега, за да не ни упрекнат някои по-начетени читатели, да сложим и малко жълта боя. Големият син на Иван и Радка Стефан се жени за неподражаемата Цветелина Бориславова. Двойна печалба за нея: отначало защото е на власт, после – защото е снаха на репресиран. Имат дете Ралица. Цветелина си взела багажа и дим да я няма.
Минало що минало, при Стефан пристигнала с един сак дрешки избягалата от Бойко Борисов съпруга Стела. А Цветелина отишла да утешава Бойко. Трета печалба. Дъщеричката на Бойко Борисов Венета с майка си и новия си баща запрашват за САЩ.
Отначало Стефан лепи плочки. Сега е компютърен специалист, икономист.
Забравихме само да кажем, че злобата удари в сърцето Иван Абаджиев... На 23 септември 2006 г. се пресели в по-добрия свят. На 76 години.
