На няколко пъти жестоки наводнения връхлитат селата около коритото й. Държавата тогава щедро подава ръка на бедстващите
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
Почти стана ежедневие напоследък от небето да се изсипват обилни валежи, водещи до нечувани наводнения както у нас, така и на много места по света. А тези дъждове носят не само разрушения и щети, но и епидемии и болести, както това стана в съседна Сърбия..
Но подобни потопи е имало и преди. През 1939 г., когато все още не е бил изграден язовир „Александър Стамболийски“, страховито наводнение изпълва долината на р. Росица, явяваща се приток на Янтра.
Но всъщност първото запомнено преливане на реката се случва през 1907 г. при Бяла черква след градушка и проливен дъжд. Това става в един хубав слънчев юнски ден, в който „след облак тъмен“ затрещяло, загърмяло и рукнал дъждът, примесен с ледени зърна. След утихването на стихията цялото население хукнало към нивите и онемяло от ужас при вида на погубения си труд – реколтата е била унищожена от бедствието.
Тогава именно белочерковският поет, писател и журналист, „певецът на селската неволя“ Цанко Церковски написва своето стихотворение „Градушка“, станало прототип на едноименната Яворова творба. Хората се кръстели и докато Росица бушувала в Долната махала на селото, шепнели, че това е Божие наказание.
На 20 юни 1923 г., след силен дъжд и градушка, Бяла черква е сполетяна от още по-тежко бедствие. Тогава белочерковският летописец свещеник Петко Франгов – бивш участник в четата на Бачо Киро и поп Харитон, между другото отбелязва: „Градушката уби съвършено всичките ни лозя на селото. Така също уби ниви, бостани, мисири (царевица), хората са отчаяни. На 3 юли (с.г) се получи съболезнователна телеграма от царя... (в която се казва): „С прискърбие узнах за големите опустошения, които градушката причинила в хубавия цветущ белочерковски край...“
Най-страшното обаче било бедствието от 1939 г. Тогавашният 28 юни бил спокоен слънчев ден. Никой нищо не подозирал, ни очаквал. С обезпокояващ тътен привечер черни облаци се задали откъм запад. Както Церковски, който вече не бил жив, в своята „Градушка“ написал: „Гръм се чуе, облак тътне, дъжд ли носи, град ли мъкне?“
Белочерковци настръхнали в тревога. Защото по горното течение на р. Росица проливният дъжд не спирал. С приближаването на нощта реката забучала страшно. Неочаквано разбунтувалите се води нахлули в селата Росица и Бяла черква, а после и в с. Стамболово.
Хората в Бяла черква се борили цяла нощ с водната стихия в ужасния дъжд, съпровождан от светкавици и гръмотевици. Но какво може да стори човек срещу тая яростна сила, заливаща и помитаща всичко по пътя си?!
Центърът на селото се намира на повече от 2,5 км от реката, течаща на юг от населеното място. По спомените на баща ми Атанас, станал свидетел на бедствието, водата достигнала до самата камбанария и заляла почти половината от Бяла черква. След утихването на водния наплив той с другарите се видели по върховете на оцелелите върби и тополи да висят удавени животни, покъщнина, дюшеци, кошници с квачки и пилета, довлечени от течението на Росица...
След прокобната нощ, в зората на 29 юни грамадна водна маса се втурнала с яростна сила отново върху селата Росица, Бяла черква и Стамболово. Милиони кубически метра вода залели всички по-ниски места около коритото на реката и завличали всичко, което се изпречвало пред тях.
Цялата хубава равнина, заключена в триъгълника между с. Михалци, Бяла черква и Стамболово, представлявала малко море, погълнало ниви, градини, ливади, лозя, къщи... Къде е коритото на реката можело да се определи само по стърчащите над водата клони на по-високи тополи и върби. Жп линията към гара Стамболово била залята цялата, а през самото село водните талази се стелели като пълноводна река.
Част от хората се били изпокачили по покривите, по високите дървета, а други на отсрещната височина. Кошери, снопове, греди, дървета, части от постройки и др. се носели със страшна бързина под жп моста, скривали се във водите и на 100 м след него отново се показвали отгоре над водата.
Към обед на 29 юни стихията намалила скоростта си и към 14 ч. в с. Стамболово можело да се нагази в подгизналата кал. Картината била ужасяваща – съборени къщи, завлечени животни, плачещи хора...
Тогавашната околийска и държавна власт веднага взела бързи мерки. На местопроизшествието пристигнала на помощ войскова част от Велико Търново, водена от майор Балабански, трудова група от с.Павликени, търновският околийски управител Стоян Камарашев, кметът на Павликени Григор Писарев и др. Околийският началник веднага назначил комисия за оценяване на нанесените щети.
На следния ден, 30 юни, тук пристига председателят на Народното събрание Стойчо Мушанов, после министър ген. Недев и цар Борис ІІІ, който след връщането си в София изпраща първоначално за първа помощ 8000 лв. предимно за с. Стамболово, което най-силно било пострадало.
Санитарен отряд взел всички мерки, за да се опази населението от епидемии. Министерството на вътрешните работи и това на народното здраве отпуснало значителни суми за безплатно построяване на нови къщи на мястото на разрушените, за ремонт на други по трите села, за храна и всичко най-необходимо, за да се възвърне нормалният живот в пострадалите селища и на техните жители.
Съюзът за закрила на децата в България отпуснал средства, с които уредил колонии за учениците от Росица, Бяла черква и Стамболово – летовища за момичетата в манастира „Св. Троица“ в с. Арбанаси, за момчетата в манастира „Св. Параскева“, пак в същото село, и в Земеделското училище в Павликени – за деца до предучилищна възраст. За издръжката и обзавеждането на тия лагери била изразходвана сумата 217 056 лв.
Трябва да се отбележи, че наред с тия три села, сериозно пострадало и Севлиево, което също дало много човешки жертви и материални щети.
Трудно е да се опише на колко излизали пораженията, но Министерството на народното здраве със своя заповед от 8 септември 1939 г. на основание на 10-ото постановление на Министерския съвет отпуснало значителни средства за възстановяване на сгради и къщи.
Пари на ръка не се давали, но се действало бързо и отговорно от назначени строителни отряди, чиято работа е наблюдавана лично от околийския управител Стефан Какарашев.
Така за месец и 20 дни къщите били построени наново и собствениците получили ключовете на новите си домове. Това ставало под грижата на специална комисия.
На селяните било раздадено безплатно зърно за посев на фураж и други култури...
От всичко това се вижда, че тогавашната държава не е оставила на произвола пострадалото население, а веднага направила всичко необходимо да му помогне, така че до зимата да не остане без покрив над главата си. Народът знаел, че съдбата му е в сигурни ръце.
