Райна Княгиня е първата дипломирана българска акушерка

Автор: Камен Колев

Райна Попгеоргиева Футекова, наричана от народа Райна Княгиня, е едва 20-годишна главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато на заседание на Панагюрския революционен комитет Георги Бенковски й предлага да ушие знамето на Априлското въстание и да стане знаменоска на Хвърковатата чета.

Апостолът на Четвърти революционен окръг търсел личност, която с осанката и интелекта си да стане символ на въстанието и да поведе хората в борбата срещу поробителя. А младата, образована и красива заклета патриотка напълно отговаряла на това изискване. Освен това бъдещият водач на Хвърковатата чета научил, че Футекова е учила шев и бродерия в девическото училище в Стара Загора, където се образова преди да се заеме с преподаване в Панагюрище, разказва историкът Симеон Геров.

В своята автобиография, писана години след това, Райна признава, че е имала нежни чувства към войводата Бенковски. Тя го описва като „висок, красив мъж, с руси мустачки и сини очи, красноречив, с пламенно дар слово”.
Бенковски бил чест гост в нейния дом. Един път двамата били насаме и той взел кандилото, до него сложил кръста и сабята и я заклел да изпълнява всички задачи на комитета, да пази тайните му, да проповядва целите на въстанието и да ушие бунтовното знаме.

Стоян Каралеев (Баненеца) нарисувал лъва на байрака по подобие на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на Българския революционен централен комитет. Иванчо Зографа пък изписал буквите. Освен надписа „Свобода или смърт”, в долния край на пряпореца били извезани и буквите „П” и „О” – инициалите на Панагюрски окръг. На 22 април 1876 г., денят на освещаването на знамето, Райна Футекова му пришила направените през нощта пискюли. Легендарният байрак бил с размери 2 на 1,5 м, имал две лица и бил поръбен със сърмена ивица. Осветили го свещеници от Панагюрище и околните села. „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги.

Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода.Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!” и „Да живее!” нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта“, описва Райна Княгиня шествието след освещаването на знамето.

В деня на обявяването на Априлското въстание младата жена развяла байрака редом с Бенковски. Бунтът обаче бил потушен и когато знаменоската се добрала до дома си, баща й излизал да моли турците да пощадят семейството му. Един от османлиите обаче го убил на място, а Райна, заедно с майка си и брат си, успяла да избяга при съседите през тайна врата.  Там тя сменила дрехите си, намазала лицето си със сажди и сварила да се промъкне измежду турците, които я издирвали. Укривала се 25 дни, в които живеела само на вода и сух хляб.

След това обаче поробителите я заловили, пребили я от бой и я изнасилили многократно. След жестоките гаври те й вързали ръцете и за назидание я разкарвали по главната улица на Пловдив. След това, заедно с майка й, я хвърлили в затвор в Пазарджик.
Нейното участие във въстанието и премеждията й в затвора подробно са описани от Захари Стоянов. Зад решетките Райна изнемощяла много и сигурно щяла да умре, ако чуждите дипломати не я спасили от бесилото. За нея се застъпили американският консул Скайлер и руският княз Церетелев. Помогнал много и Найден Геров, който по това време бил вицеконсул на Русия в Пловдив. Той й уредил фалшив паспорт и я изпратил в Цариград, а оттам я прехвърлил в Москва.

В руската столица Райна Футекова учила три години медицина и станала първата дипломирана акушерка в България. Чрез жените от Дамския благотворителен комитет именитата българка помогнала на 32 сирачета от Панагюрище да заминат за Русия и да  учат там.

Малко известен факт е, че първата книга за Априлското въстание всъщност е написана от Райна Княгиня. Това е нейната автобиография, която тя сътворява, докато живее в Москва. Книгата била преведена на български език едва през 1934 г., 17 години след смъртта на панагюрката. Когато се връща в България след Освобождението, работи като учителка в девическата гимназия във Велико Търново.

През 1882 г., вече навършила 26 години и смятана за стара мома, се омъжва за панагюрския кмет Васил Дипчев - бивш учител и въстаник от Брацигово. Три години по-късно се ражда първият им син Иван, който след години завършва с блестящ успех военното училище и Генералщабната академия.
Райна ражда още четирима сина – Георги, Владимир, Петър и Асен. А също така осиновява и едно момиченце – Гина. Семейството заживява в Пловдив, където обаче Дипчев като отявлен русофил не можел да си намери работа.

През 1898 г. съпругът на Райна е избран за депутат и семейството се премества в София. Дипчев обаче става жертва на жесток побой в Черната джамия и малко след това умира. Някогашната знаменоска остава да гледа сама децата си – вече с едно по-малко, след като най-невръстното й момче се простреляло по невнимание с нейния пистолет. Фердинанд подал ръка на вдовицата и й предложил да се настани в двореца му, но тя отказала. Поборниците й дали парцел и панагюрката успяла да построи къща, макар по това време вече да страдала от тежка форма на костна туберкулоза.

За да издържа голямата си челяд, тя работела като акушерка в най-бедните софийски квартали Малашевци и Орландовци. Последните си години преживяла в мизерия и макар да се движела мъчително с бастун, не спирала да обикаля домовете на дипломатите, за да помага за израждането на децата им.

Малко преди смъртта си, от която на 29 юли тази година се навършиха 97 години, Райна Княгиня ушила три нови знамена – копия на оригиналното. Извезала ги в чест на 25-годишнината от Априлското въстание. Днес са запазени само две от тях. Едното се намира  във Военноисторическия музей в столицата, а другото – в родния й дом в Панагюрище. Третото знаме е изгоряло при бомбардировките над София по време на Втората световна война.

Съдбата на първородния син на Райна – Иван, е паметна. Той взима участие в трите войни за национално обединение и бива отличен с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Става генерал, но след Девети септември е изпратен в концлагер, а по-късно бива осъден на смърт. Присъдата му е заменена с доживотен затвор, като наследникът на знаменоската от Априлската епопея умира в концентрационен лагер край Ловеч.
Вторият й син – Георги Дипчев, завършва военноморското училище във Варна. Бил е   машинист на торпедоносеца „Дръзки”. По-късно станал учител в Бургас и основава техническото училище. Умира малко след края на Втората световна война.

Третият син – Владимир, по примера на братята си става военен. Сражава се в битката за Одринската крепост през 1913 г., където се отличава с особен героизъм. Бил се е на фронта и в Междусъюзническата и в Първата световна война. Носител е на три ордена за храброст. По-късно поема директорския пост на кинематографията. На 10 октомври 1944 г., на път за работа, изчезва безследно. Още като ученик четвъртият син на Райна – Асен, заминава на фронта като доброволец. За участието и героизма си по време на Първата световна война той получава орден за храброст.

След това постъпва като юнкер във Военното училище и отново отива на фронта, където се сражава в битките при Дойран и Добро поле. По-късно взима участие в преврата на 9 юни 1923 г.
След 9 септември дълго време е размотаван по концлагерите. Бива лишен от пенсия, а на децата му не е разрешено да следват в университет. Умира в Бургас през 1964 г.


В категории: История , Горещи новини