Йосиф Соколски основава Соколския манастир, подписва уния с папата, а после пак се връща към православието
Автор: Доц. Йордан Василев, д-р по история
С много повратности е изпълнен животът на този човек. Става дума за Милко Станев, който е роден през 1786 г. в днешното село Априлово (тогава се е наричало Нова махала).
Той учи в черковното училище в Габрово и още тогава решава да се отдаде на духовна дейност. Едва 17-годишен приема монашеството в Троянския манастир под името Йосиф.
Когато става на 20 г., започва да обикаля градове и села с цел набирането на волни пожертвования за богоугодно дело, защото е замислил да основе православна обител. Хората обаче са бедни и пускат в торбичката му само грошове, а трябват доста пари за осъществяване на начинанието.
Той обаче не се отказва и продължава да върви по избрания от него път. През 1832 г., едва след 26 г. митарства, успява да събере по-голямата част от необходимите средства и поставя основите на Соколския манастир. Оттогава започват да го наричат Йосиф Соколски.
Докато събира пари за обителта, с помощта на родолюбиви българи основава 8 килийни училища в Габровско, в които децата се обучават на черковно-славянски език и учат аритметика, география, история и природознание.
След това, поради незнайни причини, изневерява на православната вяра и се прехвърля към зилотите, които скоро го признават за първосвещеник. В това си качество на 18 декември 1860 г. подписва уния с папата. Поканен е във Ватикана и през 1861 г. е ръкоположен от папа Пий ІХ за архиепископ на българите униати, които по това време наброяват около 20 хиляди души.
Султанът му издава берат, с който го признава за български униатски архиепископ и му отпуска рента от 2600 лири годишно, които за това време са доста пари. За сравнение заплатата на каймаканин е 1100 лири годишно. Освен това го кани в двореца си в Цариград и му връчва златна верига от 24 карата, тежаща 1 кг, на която да окачва кръста си.
Пожелава му българските униати да станат десеторно повече, т. е. 200 хиляди, и да отклонят източноправославните от борбата им за черковна независимост и духовни прояви, които създават доста грижи на султана и на гръцката партиаршия. Архиепископ Йосиф Соколски има среща и с имама, който му поднася скъпи дарове, дава му вакъф в Кулско и му обещава по-нататъшна подкрепа. И Йосиф Соколски оправдава очакванията. За 10 г. той успява да привлече към Унията 10 хиляди българи от Кулско, Чипровско, Пиротско и Нишко.
Когато през 1870 г. се основава българската православна екзархия, той излиза с прокламация християните да не се присъединяват към нея, а да се вливат в редиците на униатите, защото предстои създаването на българска независима униатска екзархия, в която правата на енориашите ще бъдат гарантирани лично от султана, а тяхното изпълнение ще следят Ватикана и Великите сили – Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия. И това не се оказват само празни приказки. През крайно неблагоприятната в климатично отношение 1874 г., когато реколтата в значителна част от българските земи е съсипана и населението гладува, за българите униати се доставят много хранителни продукти от тези страни, за разпределението на които се грижи дядо Йосиф, както вече е наричан, защото тогава е на 88 г..
При обявяването на Руско-турската война през 1877 г., която има за цел освобождаването на България, архиепископ Йосиф започва да променя възгледите си. Той осъзнава, че само православна Русия е истински защитник на поробените славяни в турската империя. След обявяването на войната той получава ферман, подписан от султана и имама. В него се казва, че турското светско и духовно управление се надяват, че българските униати няма да оказват съдействие на руските войски, а при възможност ще подпомагат турските. Йосиф не отговаря.
Един месец по-късно при него идва някой си Първан Колкин, който му съобщава, че е сформирал отряд от 140 души, който ще се сражава срещу турците и моли за неговата благословия, защото в състава му са предимно българи униати. Соколски го отпраща без отговор.
След Освобождението при него идват Найден Геров и Петко Славейков, които го убеждават да се откаже от унията. Йосиф заминава за Одеса, откъдето отправя послание към българите униати да се върнат към православната вяра. Там той умира на 93-годишна възраст.
Съгласно последната му воля, тленните му останки са пренесени и погребани в Соколския манастир.
