Един разказ за потурчването в Родопите, за една майка и един еничар
Автор: Никола Гигов
Легнах край огъня и подгънах родопското одеяло зад гърба си. В очите ми заиграха ласкави пламъци. Дъхът на окосено сено под мене ме унасяше. И тъкмо притварях клепки, когато дядо Райчо продума тревожно: „Чуваш ли?”.
Отдавна бе мръкнало. Звездите бяха накацали по боровете. От мандрата край нас се носеше мирис на овце и прясно мляко. Ние бяхме на върха – близо до звездите. И нямаше никакъв звук. Но внезапно в дълбокия мрак чух съдбовния глас на нощна сова.
След ехото на нейния вик буковият пън изтрещя и пръсна искри и зад него дядо Райчо пушеше бавно тютюн. Пламъците ни деляха и аз ту го виждах, ту не. Стар планинец с едро резбовано лице, наметнат с домоткана дреха.
„Това не е сова, син... – изрече дядо Райчо тревожно – Това е прокобен знак”.
Подгънах още по-добре одеялото и се заслушах. Пламъците на огъня тайнствено пращяха.
„Било е отколе (отдавна) – заговори като на себе си дядо Райчо. – В отсрещното родопско селце влезнал незнаен пътник. Било мръкнало. Прозорците едвам мъждукали. Изредко захапва тишината далечен кучешки лай.
Пътникът бил чужденец – с чалма на главата. И с остър ятаган на пояса. Строен бил – дяволът – виело се гъвкавото му тяло. Краката сами го водели. Уж никога не е идвал тук, а се спуснал към Радиния дувар. Заобиколил старата къща с тиклен покрив. Спрял пред кованата порта.
Настръхнало куче се совнало извътре, но на метър замръзнало – подушило нещо свое. Нещо отдавна познато. И се смразило. Положило муцуна на предните лапи и не знаело – да се хвърли ли връз този чужденец, или да скимти от някаква забравена жал.
Кучето – едро като вълк, цялото треперело от вида на този човек. Ала в погледа му видяло искра. Искра като меч. Кучето се озъбило, човекът извадил ятагана. Кучето се хвърлило право към гърлото му, но просвистял ятаганът и едното му ухо хвъркнало до... Пръснали и капки кръв... С квичене и болка кучето се скрило. А било едро куче, не изоставя боя.
Тогава пътникът – пипнешком – намерил бравата, бутнал открехнатата порта, влезнал вътре. Прозорецът зад чемшира светел. Като котка надникнал. После почукал на вратата, почукал с дръжката на ятагана. Никой не отговарял.
Натиснал бравата на вътрешната врата – било отворено. В коридора нямало никой. Влезнал и през третата врата – в стаята. Лъхнало го нещо познато. Миризмата идела от черги, паници, от одър. Газеничето затрепкало страхливо. Трепкала зад него и иконата. Христос се мъчел над кандилницата – разпънат и бледен. В оджака пращели дърва. „Щом гори огънят, значи е тука“.
Неканеният гост седнал на миндера. Не чакал дълго. На вратата се показала възрастна жена с наръч дърва. Краката й се сковали като видяла чалмата. Езикът й се вледенил. Дървата паднали от ръцете й.
„Турчин!” – изпищяла тя и понечила да побегне, но непознатият притворил вратата с острието на ятагана.
„Млък! Ще те съсека!” – гласът я удари. Глас чист и с чисти български думи.
Жената опряла рамене на вратата, за да не падне. С треперещи ръце хвърлила дърва в огъня, за да стане по-светло.
„Кой си ти?” – попитала с изтънял и скършен глас. „Дойдох да изпия паница мляко. Извади ми купата от долапа” – рекъл чалмалията. „Откъде знаеш, че купата е в долапа!?” – изненадала се жената.
Странникът поел купата. Два чифта тревожни очи се срещнали и чужденецът повдигнал съдината да отпие млякото. Но в същност не издържал първия поглед на жената. Тя видяла дълъг белег на челото му.
„От какво ти е този белег?” – попитала. „От въглен – избърсал мустачки турчинът. А очите му горели. – „Някога край един оджак паднах...”
Жената захълцала като простреляна.
„Кога ще да е било това?” „Ех, мамо, не ме ли позна!?” „Синко, Иване!” – изпискала жената и се струполила на пода”.
Скочих като опарен край огъня. Мравки пролазиха по тялото ми, мракът беше станал още по-плътен. Едва видях зад огъня бронзовото лице на дядо Райчо. Отворих уста да го попитам, но той направи жест с ръка да легна в сеното. И продължи:
„Майката – стрина Рада, се свестила. Застанала на колене пред чужденеца и протегнала ръце: „Синко! – изхлипала. – Свали си чалмата, за да те прегърна”. Но той мълчал. „Христос ни гледа от стената, синко”. Но той мълчал. „Сълзите си изплаках, синко!
Двадесет години те чакам. Помниш ли баща си Стойчо. Когато те поведоха дете невръстно, на няколко годинки, той се завтече с брадвата, но го съсекоха с ятагани. Ти ме гледаше жално, протягаше ръчички и пищеше: „Мамо, мамо! Спаси ме!“. Свали тая чужденска дреха, синко – в сандъка още пазя дрехите на тейко ти. Облечи ги!”
„Шът! – рекъл тихо като змия, чужденецът. – Аз дойдох...” „Добре си дошел, сине!” – прекъснала го майката. „След мене иде войска. Сабале (рано сутрин) ще влезе в селото. Аз дойдох да потурча това село. И ще започна от тебе, мамо!”
Както била на колене, Рада станала. Избърсала с миндила сълзите си и рекла: „Какво искаш от мен?”
„Най-напред ще счупиш кандилото и после ще хвърлиш Христос в огъня! Долу!”
Рада стояла права като изваяна от мрамор.
„Но до утре имаме цяла нощ. – облегнал се чужденецът на миндера и сложил ръка зад чалмата. – Дълъг път вървях, та съм гладен, мамо! Щеш ли да ми свари питена каша?”
Отново просияло лицето на майката. Тя се разшетала – белким стопли това ледено сърце. Напълнила бакър с вода, закачила го на верига над огъня, стъкнала по-силно главните.
Седнала до огъня на трикрако столче. По ръцете й пробягвали отблясъци ... И както правела питената каша, взела да пее една родопска песен. Онази песен, която някога му пяла в люлката. Пак онази песен, когато едно русо момченце хващало със здрави челюсти зърното на нейната гърда и сучело бяло и силно майчино мляко...
Пеела Рада, а от очите й се стичали сълзи и правела питена каша. Пеела.
Водата завряла, пуснала ключ. А еничаринът се ядосал, че майка му пее някогашни песни:
„Започвай! Както рекох! Първо – кандилото на пода. Второ – Христос в огнищено, а после - кашата, за да се наям!”
„Синко, ти... ти си побеснял!” – изплакала жената. „Чупи кандилото!” – пипнал ятагана еничаринът, станал от миндера и тръгнал към майка си. Тя горката – коленичила, но не от страх, а от изумление. Сложила ръце до гърдите си, същите гърди, с които го е кърмила. И започнала да се моли: „Господи, прости му! Той не знае какво прави!“
Но ятаганът изсвистял близо до главата й. Косата й усетила смъртен вятър. Рада престанала да се моли и се изправила. Еничаринът сам взел кандилото и го счупил на парчета на пода. След това откъртил иконата от стената и я хвърлил в огъня. Христос пламнал...
„Мамо, кажи: Аллах е всемогъщ!” Пусни ме, сине... кашата... кашата, ти си гладен!”
Плесница изплющяла като светкавица. Рада се залюляла от удара – силен мъжки удар. От същата ръка, която някога държала пазвата й, за да суче мляко.
И зашепнала Рада неясни слова – като луда. Защурала се и не знаела какво да прави с този човек. И както се въртяла като луда, изведнъж нещо блеснало в акъла й, в сърцето й – блеснало като светкавица. Тя грабнала котела с врялата вода и го плиснала право в лицето на сина си.
„Олеле! Очите ми! Мамо!... Боже!”
Сабята паднала на пода. Чужденецът се хванал с две ръце за стопените си очи.
„Млъкни, невернико! Ти нямаш очи, нямаш майка, нямаш Бог, ти нямаш Родина!”
И жената го оставила да се гърчи в смъртни болки. Да чупи, хвърля и реве като ослепен звяр.
Излезнала Рада навън, в тъмното, и тръгнала към гората... Заизкачвала се към Перелик... Отивала при Бога да му каже какво е направила. И да му каже, че няма да иска прошка. Вървяла нагоре към облаците и звездите...”
Дядо Райчо млъкна. Стъкна отново огъня и полегна на свитък сено. Аз целия треперех от някакъв студ – гледах звездното небе – нароено и чисто. Чувах как встрани в дерето сладко и нежно пее извор. Струваше ми се, че целият връх върви нанякъде – да, върви и бърза към изгрева.
И не исках да заспя, за да не потъна в дълбоката нощ, натежала от вековни мъки...
