Първият борец срещу дрогата у нас

Автор: Борис Цветанов

Знаем малко неща за белетриста Цани Гинчев, отчасти за общественика и толкова. Сто и двадесет години след ранната му смърт, която отбелязахме на 26 юли, той си остава в много отношения непознат и забравен.
Човек оркестър, той е бил енциклопедист в десетки области.
И тъй като в наши дни камък да хвърлиш, върху народен лечител ще падне, започваме с природолечителя Цани Гинчев.

Цялата представа, която имаме сега за народната медицина, идва от торбата на потомъка на лясковските градинари. Преди 124 години той публикува в „Сборник с народни умотворения" научно изследване и рецепти „Нещо по народната медицина". Преведен в Европа, този труд предизвиква фурор, както му пише в писмо професор Иван Шишманов. Особено смаян е Старият континент от изследванията на масажа като средство за природолечение. Ако и до ден днешен „нещо по народната медицина" е шедьовър, то едва ли можем да си представим каква още по-голяма ценност сме изгубили с неотпечатването и изчезването от архива на Цани Гинчев на труда му „Лекарственик".

Цани Гинчев пръв създава оригинален речник на билките, дава фактология и разяснява народопсихологията в природолечението, гаданията, баянията и дори надниква в мистериите на магиите. „Народната медицина - пише Цани Гинчев - е огледало, в което може ясно да се види народното въззрение на естествените науки и употреблението им от народа за помагалка в трудния му живот".

Цани Гинчев се оказва първия в България борец против дрогата.
В негово време българинът масово е пафкал с лула треви и никой не е обръщал внимание на тази обществена опасност.
Ганчев разказва за подбудите, накарали го да започне борба срещу нея, в която търси подкрепа от правителството.

През един зимен ден преди 140 години в дюкяна на горнооряховски абаджия влязъл селянин от близките села, който си поръчал дрехи. Тъй като собственикът го нямало, помощникът на абаджията му предложил да седне и да почака. С него в стаята работели още четири момчета чирачета.
Селянинът седнал, извадил лулата си, напълнил я и запафкал. Подир малко едно от чирачетата се олюляло и се катурнало на пода. Докато абаджията се тюхкал какво да прави, и второ чираче паднало на пода в несвяст.

Тогава селянинът се плеснал по челото: „Абе, мамка му, аз пуша срещиче, момчетата не са научени на дима и припаднаха. Я да изляза аз – това е проклетия за ония, които не са научени на дима...“
Абаджията отворил прозорци и врати, наплискал припадналите чирачета с вода и те се свестили.
В ония години селяните из цяло българско, най-вече говедари и овчари, спокойно си пафкали какви ли не треви, най-вече споменатото срещиче (известно и като богородиче). А също и оман, мак и коноп.

Първият изследовател на билките проучил всичко за богородичето и в трудовете си го препоръчал единствено при родилни болки, като само трябвало да се хвърлят 2-3 листа в огнището (по онова време ражданията обикновено ставали по домовете, б. а.).
Още в първите години след Освобождението правителството, след многократни писма от Цани Гинчев, взема мерки срещу употребата на разни треви. По негов съвет е издадено разпореждане тревите, които се употребяват за пушене, да се подлагат на изследване. До кметовете са изпращани нареждания „да се забрани на населението да пуши от тия билки, защото в тях се съдържали отровни алкалоиди..."

Като околийски началник в Оряхово, Цани Гинчев не виждал кой знае какъв ефект от разпоредбите. „Овчарят и говедарят, който ги бере по полето тия треви, надали е чул и дума от моите наставления. Той се е научил от своите предци, че се пуши срещиче, както се пие вино и ракия..." – споделял често той.
След време не министерските разпореждания, а масовото навлизане на тютюна лека-полека изтласкало пушенето на треви.
Макар и бегли, тия щрихи към дейността на Цани Гинчев са достатъчни, за да бъде той  реабилитиран от забравата, на която несправедливо е обречен...


Белетрист на робския бит и възмездието
Тодор Бакърджиев

За самобитния възрожденски писател Цани Гинчев не се знае почти нищо в нищожността на днешното ни духовно състояние. А кой е той?
Роден е през август 1835 г. в Лясковец в семейството на будни градинари. Учи в Търново при Н. Михайловски. На 11 години заминава за Румъния, за да помага на баща си в градинарската работа край Букурещ. През 1848 г. се прехвърля в Белград, където работи няколко години като градинар.

През 1853 г. се записва в тамошната гимназия и под влияние на Вук Караджич започва да събира фолклорни материали. Сближава се с Г. С. Раковски и участва в създаването на „Показалец“. През 1860 г. става редовен слушател в Киевския университет.
В Русия година и половина е съквартирант на Раковски. Под негово влияние приема тезата за тракийския произход на българите, която ревностно отстоява до края на живота си.

Седем години учителства в бесарабското село Караагач, а после 3 години е даскал в Русе и 3 години в Габрово. По време на Априлското въстание по донос на габровските чорбаджии е арестуван, съден и затворен в Търново. След 2 месеца е освободен и остава там като преподавател в мъжкото училище до пристигането на руските освободителни войски.

Генерал Гурко го назначава в комисията, която временно управлява града. След Освобождението заема административни служби. Избран е за народен представител в Учредителното народно събрание. После 13 години работи като учител и училищен инспектор във Враца, Лом и Търново.

В Търново става учредител и издател на едно от най-значителните и популярни тогавашни списания „Труд“. Той пише материали почти за целия литературен отдел на списанието, както и за всички останали отдели. Член на Българското книжовно дружество, по-късно БАН. Умира в София по време на Първия събор на българските журналисти.
Любознателен и трудолюбив, Цани Гинчев е типичен представител на интелигенцията от онова време. Писателската си дейност започва с книжката „Български басни“.

Пише стихотворения, които се отличават с демократизъм и преклонение пред положителното знание. Редовно сътрудничи на „Цариградски вестник“, на в. „Македония“, на сп. „Общ труд“, на „Училище“, „Младина“, „Библиотека“ със стихотворения, басни, очерци, преразказани народни приказки, гатанки.

Но най-значими в литературното му наследство са неговите исторически повести „Ганчо Косерката“ и „Зиналата стена“. Пише и повестта „Женитба“. Автор е на статии в областта на езикознанието, фолклора и др. В сборника си „Земя и хора“ отделя „по няколко думи“ за занаятите, билкарството и поверията на българския народ. 

С повестта си „Ганчо Косерката“ Цани Гинчев без преувеличение се нарежда сред класиците на българската литература през Възраждането. В нея са описани битът и събития от живота на българите по време на турското робство, както и картини на османските злодейства. Тук присъстват идеята за борба с поробителите, както и за силата на българския антиосмански народностен дух. Сюжетът има нюанси на приключенско четиво, изпълнено с драматични перипетии и включващо и темата за възмездието. В повествованието присъства и романтично – любовна интрига.

Интересно е, че „Ганчо Косерката“ е сред препоръчителните и любими четива на българското юнкерство и офицерство след Освобождението до 1944 г. И до днес обаче Цани Гинчев си остава недооценен пример за патриотизъм и отдаденост на българщината.


В категории: История , Горещи новини