Как младата ни армия осигури свободата, суверенитета и териториалната цялост на родината
Автор: полк. Иван Колчев о.з.
След победоносното завършване на войната между Русия и Турция през 1877-78 г. и подписването на Санстефанския договор, руският император Александър II и канцлерът Горчаков вземат решение за постигане на разбирателство с Великобритания, с цел да се дистанцират от своята обвързаност с Германия и Австро-Унгария.
Великобритания се стреми да намали ролята и влиянието на Съюза на тримата императори, който според нея застрашава равновесието в Европа.
Ето защо през май 1878 г. посланикът на Русия в Лондон Шувалов и британският министър на външните работи Солзбъри подписват два протокола, съгласно които България трябва да бъде разделена на княжество между река Дунав и Балкана и автономна област южно от Стара планина, но с граница, отдалечена от Бяло море.
На 13 юни 1878 г. в Берлин под председателството на Бисмарк е открит Берлинският конгрес, в работата на който вземат участие Русия, Австро-Унгария, Турция, Румъния и Гърция. Целта на форума е да се ликвидират победите на Русия в Руско-турската война и да се затвърди влиянието на европейските държави.
На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор, решенията на който остават в сила до Балканските войни през 1912-1913 г. Конгресът променя условията на Санстефанския договор и по този начин целта на западните държави и Турция е постигната. Договорът утвърждава с изключителна жестокост разкъсването на България на части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на Берлинския конгрес.
По билото на Стара планина България се разделя на Северна и Южна. Северна България се обявява за васално княжество, което плаща данък на Турция. Южна България, под названието Източна Румелия, се връща под властта на Турция с управител генерал-губернатор за 5 г., който се назначава със съгласието на европейските държави.
Източна Румелия е лишена от собствена войска, има само милиция. Северна Добруджа преминава към Румъния. Райони в Ниш и по река Морава са дадени на Сърбия. Македония и Одринска Тракия остават под турска власт. В сравнение със Санстефанския договор територията на България се съкращава три пъти.
Вестниците от онова време пишат, че конгресът е победа на Австро-Унгария и Англия, удържана с помощта на Бисмарк.
Руският либерал Б. Н. Чичерин в статията си „Берлинският конгрес пред руското обществено мнение” възразява на привържениците за активни действия на Изток, като посочва нецелесъобразността от овладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите, защото това ще има отрицателно въздействие върху Русия. „Центърът на тежестта ще се измести на юг и Русия би престанала да бъде Русия”. Като прочел записката на Чичерин, Александър II написал: „Съвсем правилно”.
Берлинският договор, който разкъсва България и я обрича на страдания и унижения, ще предизвика избухването на огромен вулкан, който ще помете бездушието и мракобесието на Великите сили.
Възмездието властно изисква създаването на редовна войска, съединението на Северна и Южна България и обединението на българския народ.
През февруари 1885 г. в Пловдив се създава Български таен централен революционен комитет начело със Захари Стоянов. На 30 август 1885 г. се провежда историческото заседание на БТЦРК, на което се взема решение за Съединението.
Майор Сава Муткуров и Димитър Ризов посещават княз Александър в Шумен, който дава съгласието си Съединението да се обяви от негово име. Взето е решение то да се извърши на 27 септември 1885 г. Но едно събитие ускорява провъзгласяването му.
Частите от Пловдивския гарнизон получават заповед да заминат на 7 септември за Чирпан, в района на който ще се проведат учения. Ето защо е взето решение актът за великото дело да се провъзгласи на 6 септември на разсъмване.
Пред строя на поверената му дружина застава майор Данаил Николаев. Над румелийската войска гордо се развява българското знаме. Офицерите и войниците се просълзяват. На началника на полицията, пруския генерал Дригалски, майор Николаев заявява: „Господин генерал, от този момент Вие вече не сте началник на полицията”. А на руския военен аташе полковник Чичагов казва: „Господин полковник, Вие се намирате пред фронта на революционни войски”.
Храбрият български офицер се обръща към войниците в двора на конака и извиква: „Да живее Съединението! Да живее княз Александър!”.
Великият акт на съединението е извършен.
Майор Николаев арестува генерал Дригалски, началника на жандармерията Бартвик и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, за което заслуга има четата на Чардафон, произведен от княз Александър в чин подпоручик. Данаил Николаев е поздравен от новото временно правителство като командващ всички военни части в Южна България.
Съпричастен със стремежите и тежненията на българите към национално обединение, благородният Александър с указ № 29 от 6 септемри 1885 г. обявява обща мобилизация на всички запасни. Военният министър майор Никифоров настоява за отпускане на извънбюджетен кредит в размер на 30 милиона лева за войската. Князът поема функциите на главнокомандващ, а за началник на щаба е назначен капитан Рачо Петров.
Създадени са три отряда: Търново-Сейменски с командир подполковник Данаил Николаев в състав от 5 пехотни дружини; Ямболски с командир подполковник Димитър Филов в състав от 8 пехотни дружини и Бургаски с командир подполковник Шиваров в състав от 4 пехотни дружини. Създадено е Народно опълчение.
Русия, Германия и Австро-Унгария застават на позицията за възстановяване на статуквото. Англия, Франция и Италия са склонни да приемат настъпилата промяна. Османската империя се счита за най-голямата заплаха за Съединението. Затова българските дружини се съсредоточават на границата с Турция.
Каква е позицията на Русия и император Александър III?
Съединението на Княжество България с Източна Румелия засилва позициите и популярността на княз Александър и правителсвото на Каравелов и нанася удар на руския стремеж към Протоците и Цариград. Император Александър III извиква всички руски офицери обратно в Русия. Целта е България да се окаже небоеспособна във военно отношение пред Турция, Сърбия и Гърция. В този момент съдбата се разпорежда Англия начело с Робърт Солзбъри да окаже помощ на България. Солзбъри одобрява Съединението и под натиска на Великобритания Турция отхвърля руските настоявания да окупира Източна Румелия.
В услуга на Русия застава крал Милан, който нанася удар на Съединението с мотива, че то накърнява силно балканското равновесие.
Главният удар на сръбската армия, съгласно плана на сръбското командване, нанася Нишавската армия в направлението Пирот-Сливница-София, с цел да се овладее българската столица и от София крал Милан да диктува условията на мира. Предвижда се Сърбия да присъедини към своята тертория районите около Трън, Брезник, Кюстендил, Радомир и Видин. В Нишавската армия влизат 4 дивизии: Дринска, Дунавска, Шумадийска и Моравска, и една кавалерийска бригада. Пехотата е въоръжена с пушки „Пибоди”, а кавалерията с карабини „Маузер”
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява официално война на България, след като предния ден сръбски части навлизат на българска територия. На 3 ноември княз Александър свиква военен (коронен) съвет. Взето е решение да се изтеглят всички войски от Южна България, да се изпратят на западната граница и съсредоточат на Сливнишката позиция, която да се отбранява активно и упорито с цел да се създадат условия за решително контранастъпление. Българската пехота е организирана в 4 пехотни бригади от по два полка с по три дружини, които имат по четири роти. Артилерията разполага с 200 оръдия, от които 30 крепостни. Пехотата е въоръжена с пушка „Бердана 2”, а кавалерията с карабина от същата система.
Първият ешелон с войски от източния корпус са две дружини от Първи софийски полк. Железопътната линия от турската граница е готова до Саранбей, а годните локомотиви са четири. Слизайки от вагоните, войниците застават в походна колона и вървят без отдих денем и нощем като извършват преходи, по-големи от тези на римските легиони.
Отбранителното сражение на Сливнишката позиция на 5-7 ноември 1885 г. е кулминация във войната и има решаваща роля за защитата на Съединението и на териториалната цялост на българската държава. Сливнишката позиция е определена по карта от началника на щаба на армията капитан Рачо Петров и след рекогносцировка на местността от неговия помощник капитан Христофор Хесапчиев.
Фортификационното изграждане на позицията се одобрява на място от княз Александър и се ръководи от военния инженер капитан Г. Иванов, заменен по-късно от капитан Марко Лалчев. Позицията се изгражда от войскови части и местно население и е разделена на три участъка с обща дължина около 20 км. Тя включва окопи в пълен профил, огневи позиции за артилерията, редути и свързаните с тях посредством траншеи люнети. Позицията се отбранява от 20 пехотни дружини, 5 ескадрона и 8 батареи с обща численост 18 000 души и 40 оръдия.
Срещу Сливнишката позиция сръбските сили възлизат на 20 000 души и 72 оръдия.
В тридневните боеве от 5 до 7 ноември Сливнишкото сражение се превръща в триумф на младата българска войска, която под командването на капитаните Бахчеванов, Блъсков, М.Савов, Олимпи Панов, Попов, Коста Паница и ротмистър Атанас Бендерев нанася поражение на сръбската армия. За бойните действия на 5 ноември кореспондентът на вестник „Дейли нюз” пише: „Българите се сражаваха с хладнокръвие и достойна за възхищение храброст.”
На 7 ноември командването на сражението при Сливница поема капитан Олимпи Панов, който в този ден си спомня аксиомата: „Настъплението е най-добрата отбрана”. Храбрият капитан хвърля в атака частите от центъра на Сливнишката позиция и 4000 души с щиков удар отхвърлят Дринската дивизия.
Портупей-юнкер Боян Ботев със сабята си сразява двама сърби, но сам пада смъртно ранен. Капитан Панов, за да защити центъра на позицията, където са останали само три роти, заповядва: „Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите, готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите и ранените и ги разположете в окопите. Кажете им, че в техните ръце е съдбата на България. Така беше на Шипка. Тогава техните бащи издържаха”.
За победата при Сливница военният министър капитан Никифоров отбелязва: „Победата бе бляскава, покри със слава нашата армия, реши общата участ на войната в наша полза и спечели Съединението на Румелия с България”.
След тази победоносна битка към българската войска се присъединяват пристигналите войски от турската граница. Обединените части под командването на подполковник Данаил Николаев преминават в решително настъпление, което започва на 10 ноември.
След заседанието на военния съвет в Цариброд крал Милан дава заповед за отстъпление на цялата армия и тръгва за Пирот, откъдето телеграфира на кралицата: „Военният съвет реши отстъпление. Според състоянието на войската съмнително е дали ще удържим дълго, ако българите предприемат сериозна офанзива. Дринската дивизия бяга”. Кралицата отговаря: „Убийте се всички, но спасете честта”.
В 5-и сръбски пехотен полк разстрелват по един войник от батальон за назидание - децимация, наказание практикувано в легионите на Римската империя. На 14 ноември главните сили на българската армия атакуват сръбските позиции пред Пирот и на 15 ноември овладяват града. Командирът на Трета Струмска дружина капитан Никола Генев пише: „Поведението и духът на войниците бяха превъзходни. Те вървяха в атака при силна артилерийска и пушечна стрелба, пееха „Шуми Марица” и викаха „ура”!
Сръбската армия е разбита и отстъпва в безредие. Нейните дивизии са разпръснати, тяхното управление е загубено.
На 16 ноември 1885 г. подполковник Николаев взема решение за решително преследване към Ниш. Но сутринта на този ден австрийският граф Кевенхюлер заявява, че ако княз Александър не спре настъплението на българската армия, Австро-Унгария ще се намеси във войната на страната на Сърбия.
В този момент войната завършва с победа за българското оръжие. Започват преговори за примирие, което е подписано на 9 декември 1885 г., а на 4 февруари 1886 г. в Букурещ започват преговори за сключване на мир.
Така младата българска армия осигури свободата, суверенитета и териториалната цялост на България.
