Последната воля на видния духовник е в родния му Самоков да бъде построено богословско училище
Автор: Иван Ненов
Роденият в Самоков през 1798 г. Авксентий Велешки – това е годината на смъртта на Паисий Хилендарски – е издънка на известния род Чешмеджиеви. Светското му име не е запомнено, и макар че след замонашването си през 1838 г. е бил херцеговински митрополит в Мостар, той остава в духовната история на България с прозвището Велешки (от Велес), където е бил митрополит на Велешка и Кюстендилска епархия през 1848-1855 г.
Авксентий Велешки е от онези духовници, посветили живота си на народното дело, които са се обрекли на самопожертвование и са осъзнавали, че и след смъртта ще бъдат пример за нравствено подражание.
През 1860 г., след Великденската акция в Цариград, той се отрича от Вселенската гръцка патриаршия и сам допринася за лишаването му от църковния сан. И на 22 април следващата година бива изпратен на заточение в Мала Азия – в Диарбекир, заедно със съратниците си Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски.
Само най-силните духом и физически заточеници са се връщали живи от този турски зандан. На 25 септември 1864 г., след четири години и пет месеца изгнание, той се завръща в Цариград. Гръцката цариградска патриаршия му предлага помирение, като в замяна на това от там му обещават връщане на църковния сан. Авксентий Велешки категорично отхвърля тази идея, защото не може да приеме гръцкото духовно робство.
Той е дълбоко убеден, че в неговата Велешка епархия, както и в останалите епархии в Македония, българското население е многократно повече от останалите етноси. Но, за съжаление, се разболява тежко и на 2 февруари 1867 г. си отива от този свят. Както отбелязва „Църковен вестник”: „умира един рядък борец... народен светител приснопаметний Велешки митрополит Авксентий...”. Духовникът бива погребан в двора на българската църква „Св. Стефан” в Истанбул.
Най-голямата мечта на този народен пастир е била да бъде положен основен камък на едно богословско училище в родния му Самоков. И на 7 януари1865 г. в Цариград (Ортакьой) той написва това в завещението си.
Девет години след смъртта на митрополит Авксентий Велешки, на 15 септември 1876 г. първото богословско училище във все още поробена България е отворено.
„Учительт на Богословското училище да се избира всекогаш от изпълнителите на завещанието ми и на трите общини и да е всякогашъ направо подъ техниятъ надзоръ.” – гласи първата точка от завещанието. Настоятелите и изпълнителите са определени в точка 8-ма. Те са по трима и са от Рилското братство, Самоковската община и Цариградската община, „които ще се избиратъ и одобряватъ от общината.”
За да има „демократичност” при управлението на „стоте хиляди гроша”, завещателят изрично подчертава, че представителите на която и да е от общините, без знанието и съгласието на останалите две, не ще имат правото „да действуват и решават”.
Изискванията към учителя, който ще бъде избран, също са определени: „Учительтъ на богословието да преподава всякогашъ въ туй централно Самоковско училище само чисти богословски науки, безъ да се насили отъ Самоковското училищно надзирателство да възприемне да преподава и други не богословски науки.”
Впечатляваща е точка 5 от последната воля на Авксентий. Желанието на дарителя е „отъ нещата, които ще продадат изпълнителите на завещанието ми, парите ще ги притурятъ при другите стотех хиляди, съ лихвата на които ще купуватъ за праздникътъ на св. Кирила и Методия, което ежегодно ще правятъ изпълнителите на завещанието ми за оставление на греховете ми, дрешки и обуща на сиромашките ученици въ това заведение и ще плащатъ разноските на парастаса.”
Вървейки по пътя на Паисий Хилендарски, митрополит Авксентий Велешки също става един от челните радетели за просвещението на българите. Нищо друго не е можело да спаси народа от асимилация и изчезване, освен езика и вярата, познаването величието на миналото и изтриването на чуждопоклонничеството.
Той е бил дълбоко убеден, че неговият пример ще бъде последван и от други родолюбци. „Ако после и други мои съотечественици подражающи смирения мой пример, пожелали би да учредятъ въ Самоковъ или в други град въ България една чиста духовна семинария, тогава изпълнителите на завещанието ми, ако намерятъ за благословно това учреждение, иматъ пълно право да приложатъ при моятъ капиталъ и другите и да съставят едно цяло, като решаватъ всякога за таквизи предмети, които се отнасятъ за капиталите, по вишегласие.”
Пророчески се оказват думите на митрополита, изречени по повод трудностите, които е трябвало да бъдат преодолени за отварянето на богословско училище. Но духовникът, който се е заел да реализира неговите идеи, пристига през есента на 1872 г. в Самоков. Това е митрополит Доситей, който поема управлението на епархията и веднага открива „голяма липса на просветени учители и свещеници в градовете и особено в селата”.
И едно от първите му дела е да основе училище, от което „да излизат просветени учители за селата и градовете от епархията му”. С „Окръжно писмо”, датирано от 1873 год. октом. 16 й, въ Самоковъ + Митрополитъ Самоковский Доситей - и изпратено до всички селища, той призовава „да се повикатъ въ градътъ по едно момче изъ всяко село, което да се приготви за бъдащий учителъ или свещеникъ на селото си.”
Митрополит Доситей определя и условията, при които ще стане обучението. Той не е забравил за „завещанието на Авксентийя”, но е чакал „да се заинтересуват и други хора”.
При това духовното училище е трябвало да бъде в Самоков, а не в Рилския манастир, защото „Едно Богословско училище е едно отъ похвалните и интересно дело за народа ни, особено пък въ днешне време, но да се основе то въ пустинята е нещо, което не ще отговори на предназначението си...” – пише в писмото-отговор до Д. Благоев – самоковец, завършил Киевската духовна академия в Русия и учител по това време в Пловдив.
Идеята на митрополит Доситей радушно се приема от „пречестнейшите старци и братя в Рилската обител” и Рилското братство отпуска 15 хиляди гроша и единодушно дава своята морална подкрепа да се основе в Самоков богословско училище с название: „Самоковско – Релско богословско училище”. Курсът на училището се е състоял от три класа, които са били след трите класа на средното градско училище.
Заветът на митрополит Авксентий Велешки е изпълнен. Този надпис е стоял до учебната 1879/80 г. Същата година ректорът на училището Пелагонийският митрополит Евстатий отива да управлява Одринската епархия, а Министерството на народното просвещение закрива училището. После се открива още за няколко учебни години и от 1903 г. то преминава под ръководството на Светия синод, като се премества в София като Духовна семинария.
