Въпрос на време е обаче и този занаят да замре, тъй като няма кой да наследи старите майстори от великотърновското село
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Във великотърновското село Самоводене се намира единствената оцеляла през годините на прехода в Северна България тъкачница на вълнени килими, родопски одеяла и жакардови завивки. Последните мохикани в бранша са точно трима души - един мъж и две жени от Трудово-производителна кооперация "Нов живот", чийто председател е Иван Петров.
“Голям почитател съм на вестник “Десант”. Вярвам ви, защото не спестяване истината. Обръщате внимание и на малките хора като нас”, посреща ни домакинът, щом разбира откъде сме.
В златните години на текстилната кооперация в Самоводене са работили на щат почти 150 души. Продукцията им пък се продавала в специализирани пунктове в цялата страна - от Велико Търново до южната граница.
68-годишният Иван Петров и двете тъкачки Галя Пангелова и Мария Генова продължават да изработват 18 модела одеяла, пътеки, пъстри килими и губери от вълна. Одеялата им и в момента се радват на интерес от страна на клиентите, донякъде и заради атрактивните им цени, които не надхвърлят 42 лева. А най-старият стан, на който се правят, е на 48 години.
“Машината е българска, произведена от завод “Ковач” в Сливен, който отдавна е затворен. Ако се случи авария, не можем да разчитаме на оригинални части, днес там не е останало и едно болтче“, разказва Иван Петров, който освен майстор тъкач, е и техник – сам поддържа 11-те стана в малката фабрика.
Текстилецът е в занаята от 47 години. Учил е пет години в техникума по текстил в Габрово. “Бях на 20 години, тъкмо завършил военната си служба, когато започнах работа в “Нов живот” и така до днес. В техникума учихме основно становете за гладката тъкан, а тук те не са такива. Наложи се тъкачките да ме учат на място. Връщах се при учителите си в Габрово през почивните дни да си доучвам”, разказва Петров.
Когато дошъл в Самоводене, заварил в цеха само три машини, но заедно с разширяването на производството кооперацията започнала да купува нови станове.
Направили бояджийски цех с два парни котела, започнали разширението на тъкачницата. Работело се на две смени с общо 25 стана.
“Две газки постоянно пътуваха с вълна в едната посока и с готова продукция - в другата. Много работа имахме. Сега обаче положението е трагично”, казва Иван Петров.
Цехът се намира на около петдесетина метра от селската автогара. Удобно място за бабите от съседните села, които разменят тук прана и чепкана вълна срещу прежда за елеци и терлици. “По-възрастните жени обичат да им е шарено, а младите предпочитат естествените цветове - бяло, сиво и кафяво, каквато е и истинската натурална вълна”, споделят наблюденията си тримата майстори.
“Цените ни са евтини, но хората си нямат парици. Ориентират се нещо да купят от магазина, дали ще е турско или китайско, не държат толкова на качеството, да не говорим пък за родното, което би трябвало да е с приоритет. Както замират здравеопазването и образованието, така си заминават и българските традиции. Селата се обезлюдяват. Направихме фалшива икономика и изтеглихме хората от селата, после унищожихме икономиката. Младите хора избягаха в големите градове и в чужбина. Всичко е свързано. Бяхме девет тъкачни фабрики в Северна България, ние бяхме най-малката. Само тук успяхме да оцелеем, но не е ясно до кога”, коментира пазарната обстановка текстилецът.
Той обяснява, че българските одеяла са по-добри, защото са от сто процента вълна. “Едните от тях ги шардонираме, това прави одеялата да изглеждат пухкави и дебели, а същевременно са много леки и не тежат, когато човек се завие с тях. В село Русаля, на барата има специални дървени каци, в които одеялата се пускат и пет часа водата ги върти и блъска като центрофуга”, издава част от тънкостите Иван Петров.
Той обяснява и какви са разликите между родопското и жакардовото одеяло. Родопското се прави с четири нищелки на стана, а жакардовото се изработва на по-специален стан, създаден от французина Жозеф Мири Жакард. На него най-отгоре има програмно устройство, в което се поставят специални перфорирани плаки, през чиито отвори минават канапи, по които вървят конците на совалките и така се оформя шарката.
В цеха заварваме Мария Генова, която работи зад стана по поредния вълнен килим. Тя е тъкачка в “Нов живот” от 23 години. Започнала случайно, самоводчанка е, била безработна и дълго време си търсила някакво призвание.
“Преди това бях в млекопреработването, нищо не разбирах от тъкачеството. Но тук попаднах на хора, срещнах добри учителки и лека-полека се научих”, разказва тя. “Стандартен килим с размери 2,40 на 3 метра и в три цвята спокойно може да се изтъче за един ден, основата е памук, а вътъкът е вълна. Килограм и двеста грама вълна отива за изтъкаването на един метър килим или общо към девет килограма прежда за целия. Ако хората си носят вълна, тя трябва да е не по-малко от 9,9 кг”, обяснява ни майсторката.
Любимите шарки на леля Мария са комбинацията от брик, сламено и кафе. Всички килими, пътеки и губери в къщата й, както и одеялата, са тъкани от нея в “Нов живот”. “Моите деца си ползват жакардовите и родопските одеяла, не са като другите млади да казват, че им боде. Плета им терлици, носим си ги през зимата”, засмива се Мария Генова.
Втората тъкачка Галя Пангелова също е ветеранка. И тя е от 23 години зад становете в Самоводене. “Местна снаха съм, дойдохме тук да живеем. Бях по майчинство и нямаше къде да отида после. Настъпи безработицата, а във фабриката имаше свободни места. Приеха ни, обучаваха ни, после ние обучавахме други колежки и така останах”, споделя Галя.
Казва, че одеялата са любимите й, защото с тях се е занимавала основно. И в нейната къща всичко е тъкано в “Нов живот”. Тя пък предпочита съчетанието на самородните цветове за килимите, пътеките и губерите - бяло, сиво и кафяво.
Тя и колежката й Мария разказват, че са получавали поръчки за изтъкаването на модели с много „изкилифенчени“ по думите им съчетания на цветове, които лично на тях не са им харесвали, но с прецизност до последния конец и нюанс са изпълнявали.
Болно им е, че няма кой да ги наследи зад стана. “При нас идват много занаятчии от цялата страна, на които подготвяме основата от памук. Те обаче тъкат само пред туристите, показват им как се правят черги, промишлено производство вече почти няма”, обяснява Галя.
Миналото лято фабриката буквално била окупирана от софиянци с поръчки за килими. Чужденците масово търсят ръчно тъкани родопски одеяла. Преди време англичани дошли и купили големи количества постелки и завивки за къщи за гости.
“Идваха и португалци да купуват. Преди години изнасяхме големи поръчки за бивша Югославия и за Съветския съюз, но не се споразумяхме за цените. Трудно е да се продава навън”, коментира Иван Петров.
Галя Пангелова си спомня, че идвал клиент, който искал да поръча берберски килими. “Принципът ни на работа и възможността да съчетаваме само три цвята не ни позволиха да изтъчем този тип азиатски килим”, обяснява разговорливата майсторка.
Фабриката е останала без бояджийница и разчита на старите запаси от оцветена вълна. “Когато свършат, ще работим само природните цветове.
Окрадоха ни котелното в бояджийницата. Опоскват тук всичко по малко, кражбите са все под 300 лева и полицията ги води като маловажни случаи. Така по 300, по 300 лева и накрая останахме без бояджийница. За да я възстановим, ще се наложи да вложим не по-малко от 5000 лева. До реката сме, наоколо няма кой да ни пази. Ако взема пушката и нощем стоя да пазя, имам две алтернативи - да вляза в затвора, ако гръмна някой мургав апаш или в гробищата”, обяснява ни за безизходицата си текстилецът.
