С арести и терор Стамболийски печели с 90 процента вота през 1923 г. с вярата, че ще управлява поне четвърт век
Автор: Борис Цветанов
Дори да развихри фантазията си до крайност, Бойко Борисов не би могъл да се види в ролята на Стамболийски, печелил през пролетта на 1923 г. изборите с 90 процента. С оранжева лента, на бял кон, земеделският вожд заявява на цяла България: „Ние ще управляваме двадесет и пет години! Кой ще ни смени!"
Има кой. Неговите хора вече точат ножовете. Ние сме писали, че ако не е била легендата за зверското му убийство, едва ли щеше да има толкова шум около управлението на БЗНС. Не отричаме положителното. Но си държим на нашето: времето на властта на земеделците е ненадминато по корупция, шарлатанство, терор и простотия.
И не за всичко е виновен Стамболийски. Обкръжен от жадни за власт и пари дървени глави, той не е слънце, а и сам не е имал качествата, необходими за амбициите му. Дори не е съзнавал, че истинските строители на БЗНС не са ветераните на движението, още по-малко самият той, а шепа големи латифундисти. Това Атанас Буров го е казал.
Сега обаче ще се спрем главно на внушителната изборна победа от 1923 г.
Още през 1919 г., добрал се до властта, Стамболийски предлага изменение и допълнение на членове от избирателния закон. Дебатират се солени глоби за негласувалите, иска се задължително гласуване.
Като добавка от рода „мижи да те лажем", земеделският вожд нарежда преди избори бирниците да престанат да тормозят селяните с данъци, а принудителното им събиране да бъде изоставено за после.
До пролетта на 1923 г. БЗНС е напълнило селата с полуграмотни кметове, че и директори на училища. Те нямат нужда от специални инструкции. Щом „от горе" са казали „задължително", за тях то значи „задължително с оранжевата бюлетина". Връчена им е дресировъчната пръчка и те си знаят как да си дресират менажерията. И по двете изпитани системи – или със сладкишче, или със сопа.
А и „от горе“ си знаят. Ако някой си мисли, че Луканов бил измислил куфарчетата с пари, лъже се. Из страната хукват емисари на Земеделския съюз с пълни с мангизи торби.
По-долу ще коментираме това. Кметовете си знаят - преди всичко парата потича към циганора, на които Стамболийски е върнал изборните права, отнети от безсребърника Петко Каравелов. На дневен ред били даване изборни права на жените.
Ето и отчет за торба пари. Цеко Пашалиев от село Беленци пише: „Давал съм по 50 лева за глас. 10 000 лева отидоха".
Колкото за неграмотността, ако някой още се съмнява, ето какво пише Митко Василев от Шуменско. Телеграмата е от 26 април 1923 г.: „Искарамо исборо отличен!" В неговото село е разпоредено явно гласуване. Държиш си бюлетинката пред очите на цялата комисия и на който е там. Ха да те видим. И земеделците вземат 1458 гласа, само един темерут се осмелил да гласува с червена бюлетина.
В друго село от 376 гласували комисията преброява 378 оранжеви бюлетини. И албанците на Енвер Ходжа нямат такива успехи.
Можем да продължим, но повторението е баща на скуката. По-любопитно е откъде са мангизите.
Ето от къде. Документирано е, че от 2 февруари 1920 г. до 16 март 1923 г. Стамболийски е изтеглил от държавната съкровищница 147 186 465 лева и 45 стотинки. Те не са само за харчове по избори. На Григорчо Бояджиев – депутат и сват, вождът натиква в ръчичките 1 529 000 лева. Ама Стоил Стефанов му е по-драг. На него дава 3 940 000 лева. Стамболийски и не подозира, че тоя Стефанов работи за партийното разузнаване на БКП.
Има още неколцина близки емисари с милиончета. Само Остап Бендер си нямаме да ги погне. Най-стиснат Стамболийски е към Спас Дупаринов - дал му само 915 171 лева. И толкова му стигат, минавал за честен. Той трябвало да отстъпи дипломатическия си пост в Прага на Райко Даскалов – да му се махне от главата, че селската му интуиция вече е подсказала, че тоя има най-големи мераци да му види сметката.
Сергей Румянцев му го е казал: „Всекидневно те предават твоите близки, пази се, президенте, пази се, Стамболийски".
А парите като че ли извират. Данаил Крапчев пише в "Зора" за резултатите от обиските след Девети юни: „В няколкото резиденции на Стамболийски се откриха несметни количества чужди пари".
Това са милиони швейцарски и френски франкове, английски паунди, германски марки, австрийски шилинги, американски долари, румънски леи, чешки крони...
Не всичко е било за джоба му. Вероятно е имал и намерения да се ползват и за държавата.
Бил е романтик, казва за него Буров. Вероятно си е мислел, че хвърляйки сума ти пари да печели внушителна победа, ще сложи в краката си външните противници. За да му е по-лесно да се справи с тия около него - от корумпиран, по-корумпиран.
Ако някой си мисли, че тракторите за по 10 лева и детска градина за 20 000, на която само керемидите са за милион, са измислени от Иван Костов, грешка е. Социалистическият реализъм е очертал ореол на светец около Петър Янев, близък на вожда големец.
Тоя Петър Янев пипва Арсенала още през 1919 г. и започва оценки на материали, изчислявани в стотинки, докато всъщност струват стотици левове. Милиони потъват в неговите и на аверите му джобове. За да се заличат следите, два пъти Арсеналът е опожаряван.
Иначе Стамболийски демонстрира преследване на корумпираните. И в същото време показва пълно разминаване с приказките си. Три дни ядене и пиене на корем трае сватбата на дъщеричката му. Стотици бъчви вино, ракии, оркестри – „сякаш се жени султански принц, а не селянче от Карагач (дн. Тотлебен) - пише общественикът Петър Пешев.
Военни команди, държавни камиони, бенгалски огньове, илюминации, пехливани се тръшкат на няколко метра пред вожда на импровизиран тепих. Три военни оркестъра и лейбгвардейската музика свирят. Докаран е и хорът на катедралата „Света Неделя". От време на време неспиращият да плюска Стамболийски философства: „Раната прави борбата!" и вдига тост. Веднага след което следва артилерийски залп.
Каквито и добри намерения да е имал, тия простотии, тая шизофренична двойнственост всичко е проваляла.
А избързвайки да си каже намеренията, сам си слага въжето. Това става на 11 април 1923 г. на най-внушителния митинг от негово време. Идва цяла София, цигани, жени, които чакат избирателни права. От балкона на външното министерство Стамболийски размахва заплашително ръце: „Изпъдихме ги тия министри (Даскалов, Радулов, Турлаков, Ботев, Томов, б. а.), защото бяха заловени, че са агенти на блока, съучастници в атентати и убийства, заловени бяха разписки за рушветчилък, за взятко-вземания за сметка на държавното съкровище..."
Накрая заявява: „Бесилка за тия министри! Ние съдихме предишните, но не на смърт. Но нашите ще отидат на бесилката с Държавен съд и това ще бъде последният Държавен съд в България. Защото по тоя начин в тая страна ще знаят всички, че който посегне на държавното или народното богатство, ще му бъдат отрязани и ръцете, и главата!"
Това е чуто от цяла София. Отпечатано е във всички ежедневници - правителствени и опозиционни.
И за тоя митинг и тая закана - дума няма да намерите в стотиците изследвания на управлението на Стамболийски. Той не съществува за българските историци. А този митинг изяде главата му. Близката му кохорта, разбрала че идва краят й, грабва ножовете. Деветоюнци ги изпревариха с ден-два. А кой организира убийството на вожда, вече сме писали в "Десант".
