Той е потомък на горда фамилия, от която произлизат Неофит Бозвели и първият преводач на Виктор Юго у нас
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
На 16 октомври отбелязваме Деня на българската авиация и военновъздушни сили. Между асовете на въздушния бой на първо място безусловно трябва да поставим името на неотразимо смелия български летец – изтребител Димитър Списаревски, който от обич към България яростно заби своята „Стрела“ в „летящата крепост“ на американския нашественик, и изгоря в небето над родната си земя...
Родолюбието на Димитър е необикновено. Той е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич. Издънка е на стар възрожденски род от Котел, чието начало се губи в първата половина на ХVІІІ в. Мъжете от фамилията се славели с красота, любознателност, непримиримост към неправдата и гордост, че са българи. Заради красивия им външен вид техните съвременници ги нарекли Аполоновци.
От Аполоновия род са Неофит Бозвели и съратникът на Г. С. Раковски - „Списовача“ Панайот Хаджидобрев – първият преводач на произведенията на Виктор Юго в България. От неговия прякор идва и фамилията „Списаревски“. Същият род е дарил на Нова България много патриоти и учени: генерали, академици, министри, музиканти, съдии, поети, а и военни храбреци.
Един от тях е Димитър Списаревски – едноименен чичо на нашия герой – кавалер на много български и сръбски ордени за храброст. Но в самия край на Междусъюзническата война същият е съсечен при Злетовска река като парламентьор при сърбите, само защото остро реагирал срещу техните ругатни и хули по адрес на България, които петнели офицерската му чест...
До ноември 1919 г. семейството на малкия Димитър живее в Добрич, преименуван от анексиралите го след Ньойския договор румънски власти на Базарджик. Бащата – запасният офицер Светозар Списаревски, не признавал румънските разпоредби и демонстрирал българската си идентичност.
Когато се отбивал в кръчма, карал запотените музиканти да му свирят до късна нощ само български песни и най-вече „Шуми Марица“. Местният румънски пристав, вбесен от това, една нощ накарал жандармите да натоварят багажа му на една каруца и да го откарат до българската граница. Така тригодишният Димитър станал емигрант в собствената си родина.
Отначало семейството заживяло в Лом, а после - в София, където бащата започнал работа, а Димитър станал ученик във Втора мъжка гимназия.
Момчето било високо, здраво и буйно и често раздавало справедливост с „твърда“ ръка. Такъв е после и във Военното училище – буен и непокорен юнкер, корав и неудобен за огъване по каноните на строевия устав.
Началото на кариерата си като летец поставя, когато един ден капитанът застава пред строя и съобщава, че се търсят 10 души, желаещи да сформират ято от бъдещи пилоти. „Спайча“, както го наричали другарите му, направил първите десет крачки на своето „да“ и на своето бъдеще на пилот. Капитанът любопитно го разгледал и казал: „Началото е добро! Да видим по-нататък!“.
Началото било наистина добро, но години по-късно се оказало, че е много по-добро от очакваното. Бързо проличало, че от този младеж ще излезе отличен въздушен боец. Няма да разказваме колко неприятности и наказания е имал Спайча заради своя буен и дръзновен характер, но се знае, че именно такива хора са способни на саможертва и защитници на справедливостта.
Един от другарите му, генерал-майор от авиацията, боен пилот – изтребител и кавалер на три ордена за храброст, казва за него: „Има личности, които рязко се отличават от околните... Списаревски беше от тоя тип хора. Със своята мъжествена, едра и стройна фигура, с особената си походка и с характерен акцент в говора, той винаги обръщаше внимание на околните... Обичаше хората и беше щедър, с широка душа човек... Но ядоса ли се за нещо, ставаше страшен... Винаги бе в защита на другите, на по-слабите, за тях бе готов... да се хвърли в огъня дори. Най-остро реагираше, когато го обиждаха като българин“.
Когато Списаревски е на обучение в изтребителната школа край Верньойхен (Германия), отупва здравата един немски летец капитан (и още 5 души), който обидил България и нарекъл нейните летци „балкански туземци“. Във Варна и Бургас „саморъчно“ наказва на публични места – клубове и казина, самозабравили се „типове“, които излагат българската офицерска чест.
В офицерски клуб в Плевен пък се „разправя“ с нашенски любители на немски маршове, позволили си да забраняват на оркестъра да свири българска музика. Изобщо Спайча никак не си поплювал, когато се налагало да постави нахалниците на място. Разбира се, имал си след това не малко наказания и проблеми. Но нестандартната личност решава проблемите нестандартно!
О.з. фелдфебел – авиомеханик Иван Петров пише: „Имаше един фелдфебел... който биеше войниците най-редовно. Веднъж беше подхванал едно момче с летвата.... Списаревски го видя... изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и я счупи в гърба му като каза: „Това момче е дошло тук да служи на България, а ти го биеш. Кой ти дава това право?“ Ето такъв беше Спайча и войниците го обичаха много“.
А генерал-майор от авиацията Стоян Стоянов съобщава: „Със Списаревски ни свързваше тясна дружба ... За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим... Аз знаех, че вкопчи ли се в бой, ще се бие до победа... Отстъплението от боя, при каквито и да било обстоятелства, му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура“.
О.з. полковник летец Петър К. Петров пък отбелязва: „За пръв път се срещнахме на полското летище Калояново, Пловдивско. Беше лятото на 1940 г., когато той дойде при нас – висок, строен, рус, с изразително лице, от което лъхаше мъжка непреклонност и смелост... Той беше буен както на земята, така и във въздуха. За него тренировъчните полети се извършваха... все едно че е в бой и изискваше всичко да се извършва до границата на риска“.
През есента на 1940 г. се провеждат първите учения на българската противовъздушна отбрана. От летище Пловдив излитат ято бомбардировачи ДО-17 „Ураган“, които имитират бомбардировки над София... Трябвало да излязат изтребители Аvia B-S34 „Доган“, които да отразят удара. После същото се правило над Пловдив.
Там от Граф Игнатиево, по тревога излита ято от 7 „Догана“, водено от Списаревски. В този „тренировъчен бой“ Списаревски така се врязал във „врага“, все едно че е истински бой. На упреците на другарите си после на земята, той отвърнал: „Кой знае кога ще ми се отдаде случай, подобен на днешния, да атакувам бомбардировачи като в истински бой. Да знаете, че някога, ако ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него!“
Идеята за въздушен таран на поручик Списаревски явно го е занимавала постоянно. Той очевидно се е готвел за такъв вариант, още повече, че е бил в течение на това крайно решение. През 1942 г. списание „Летец“ коментира илюстрована статия „Нов съветски начин за водене на въздушен бой“, преведена от американското списание Air News. В нея се казва, че „онези съветски летци, които са изчерпили патроните си, прибягват нерядко до опасната, но ефикасна маневра за непосредствено сблъскване с неприятелския самолет“.
Както се разбира, мисълта за тарана като крайно средство във въздушния бой за родината съвсем не е била нова за поручик Списаревски. През 1943 г. фелдфебел Иван Петров споделя, че една вечер на летище Граф Игнатиево задали въпроса „Какво ще правиш, ако във въздушен бой свършили мунициите?“ А смелият ас отговаря: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!“
Достигнал до пълно съгласие със себе си по въпроса за тарана, Спайча смятал, че летецът трябва да е готов винаги за това, щом защитава родината си.
Датата е 20 декември 1943 г. Още предния ден Спайча казал на другаря си Иван Демирев: „Сега да ми дойдат онези „приятели“, ще видиш какво ще стане!
Летецът полк. П. К. Петров, споделя: „Забелязах една наша „стрела“ да се спуска отгоре и отзад на тази група бомбардировачи. Когато вече излязох от атака под „крепостите“ и трябваше да пикирам, видях страшна експлозия. Край мене полетяха самолетни парчета, части от тяло... Таран бе направил Спайча“.
В бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк е записано точно и ясно: „Поручик Димитър Списаревски прострелва един неприятелски бомбардировач „Либерейтър“, който пада на парчета на земята. Същият поручик Списаревски ... увлечен от желанието си да свали колкото се може повече противникови машини, при една от атаките си с пълна скорост се блъсва в неприятелски бомбардировач „Либерейтър“ и двата самолета падат на парчета в околностите на село Долни Пасарел. Така намира смъртта си един от най-добрите летци, като остави името си в историята на българската изтребителна авиация и разнесе славата на българина – храбрецът и живата торпила Димитър Списаревски“.
