Бащата на Емил Боев намразил до смърт живия класик заради неговата сатира срещу шпионския жанр
Автор: Борис Цветанов
Богомил Райнов беше особен човек. Не мисля, че надгробният паметник на Никита Хрушчов - наполовина черен, наполовина бял, го характеризира точно, но за бащата на Емил Боев той би подхождал съвършено.
Умееше и да бъде свестен, почтителен, но беше от ония, които денем мразят целия свят, а вечер - и себе си. Неговата книга „Писмо от умрял", написана със завещанието да излезе еди колко си години след смъртта му, вероятно е безпрецедентна в литературната история - да продължиш да клеветиш и погаждаш номера дори и мъртъв - както на живи, така и на умрели омразни братя по перо. В слабостта си да „ремонтира имена, незабравимият Радой Ралин струва ми се бе най-точен с неговото, както го нарече, Погоди Номерайнов.
На 15 юли 1973 г. в официоза на писателите "Литературен фронт" Райнов като че ли да оправдае даденото му второ кръщелно име, пише разгромяваща Валери Петров статия. В ония години това си е литературен атентат.
Поводът е сатиричната поема на поета, преводача и драматурга "Репортаж за трите Хаш", отпечатана двадесет дни по-рано във вестник "Стършел". Там Валери Петров е взел на подбив манията по писане на криминално-шпионски романи.
Това прочее, както вече сме писали в "Десант", не е първият атентат срещу поета. Стрели са се чупили в гърба му още непосредствено след Девети септември. Обвиняван бе в какви ли не смъртни литературни грехове. По поръчка на Партията майка агент на ДС в края на петдесетте години дори краде негов ръкопис заедно с пишещата му машина. Наказван е безброй пъти като заместник главен редактор на "Стършел".
Читателят малко познава Валери Петров като сатирик, затова трябва мимоходом да отбележим, че сатирите му са ненадминати и по мелодия, и по ритъм и по острота. Тук му е мястото да сложим точка на една стара гавра, в която няма нищо вярно, но разни лустросани полуинтелигенти години наред си я дрънкаха.
„Зайчето Валери пише и трепери". Ала Валери беше храбрец не само в словото си, но и на дело. Той нямаше вид на супермен, но когато в един от почивните домове на писателите Христо Ганев си бе направил майтап, от който настръхнаха косите на хора като грамадния като гардероб Орлин Василев, само той, слабичкият мъдрец с душа на дете става и казва: „ Щом трябва, ще се бием!"
Райнов имаше вид на супермен, но си беше зайче. Може би навремето е бил и малко по-различен - в годините преди Девети септември е минавал за неотразим скандалджия и в една епиграма за него се пише, че може да се види пистолет без Богомил, но не и Богомил без пистолет. Из многотиражките може да се срещне и една историйка, в която Райнов влязъл с картечница в Българското радио и лели и стринки там се били напикали, но това едва ли е истина.
В "Репортаж за трите Хаш" Валери Петров отбелязва, че най-търсените вече книги са тия с убийства и интриги, дето майор напет, стиснал здраво пистолет, разнищва шпионаж и саботаж, отче наш, тираж, нам даш...
Ще напомним, че годината е 1973-та.
Райнов с помощта на иначе ненавистния му строител на Шесто, графомана с две дузини книги, нито една от които не е написана от него – Костадин Кюлюмов, вече е отстранил от пътя си големия майстор на българския шпионски роман Андрей Гуляшки. Сега Райнов е пътеводна звезда в жанра. В СССР заглавията му излизат в изумителни тиражи, а агенти на КГБ в интервюта се бият в гърдите, че книгите за Емил Боев ги направили чекисти.
А Валери Петров задълбочава нещата: вметва НАТО, разни Пентагони, дами с чантета и мускулчета, докато накрая като в последна страница на майсторски написан криминален роман разкрива, че трите Хаш, това са всъщност трите български букви „н“, които се четат като „хаш", но всъщност трите „н“-та означавали Някой Некадърник Наш и т. н.
Валери Петров слага всички в кюпа на сивата литература - яростно отбелязва Райнов. - Осмива всички, които полагат усилия и талант в шпионско-криминалния жанр, всички ги описва оперетъчно, което е обида за човека от социализма, водещ война на живот и смърт с човека на капитализма. Ама дали е така?!
Криминалният жанр у нас се ражда сто години след Едгард Алън По с неговото „Убийство на улица Морг". Танцува само три години. За което сме писали. Криминалният жанр от второ поколение се пръква през 1957 г., като пръв автор е Георги Марков с книгата си „Цезиева нощ". Заедно с него се появява и Христо Минчев с „Мълчаливият двубой".
Ще напише на другата година и „Ориент експрес", с която ще сложи началото на приключенията на майор Николай Соколов. Рене Дроздов ще сътвори „Невидимият враг", но заглавието ще бъде отпечатано само в подлистниците на в. „Народна армия" и няма да излезе в отделна книга.
Появява се и Мария Георгиева. Нейният роман „Огнените стрели" ще се появи в подлистници на в. „Патриот" със съавтор Тодор Георгиев. След време в отделна книга нейното име съвсем ще изчезне. Иван Аржентински, близък с контраразузнаването, ще напише „Сребърната пътека", а Слав Георгиев Караславов – „Троянски кон". Две новели ще сътвори и Стефан Гечев, но едната ще излезе уж в съавторство с Костадин Кюлюмов. Най-сетне се появява и Авакум Захов.
Но това са годините 1957-1962-ра.
Всички тия майстори на жанра един по един ще изчезнат от литературния хоризонт. Почти всичките ще бъдат „закопани" от Костадин Кюлюмов. Той ще свърже Христо Минчев с редактирането и издаването във Военно издателство - библиотека "Военни приключения", на цели осем криминални книги (това че шест са от съветски автори няма значение), което изиграло разлагаща роля сред младежта и като връх на това в края на годината станало едно убийство в столичен трамвай от хулигани, почитатели на такава литература. Както и на филми като „Бродяга" и „Господин 420". Слав Караславов е унищожен, защото шпионинът от романа бил офицер от българската армия. Разни истории са скалъпени и за другите майстори. Последен е принуден да сложи оръжие Гуляшки.
След което в книжарниците нахлуват файтонджиите от литературната пиаца. Пишман дипломатът Богомил Герасимов измисля случки, ставащи из чужбина. Друг дипломат – Димитър Пеев, започнал в съавторство с Кирил Маричков – баща, се мотае между фантастиката и кримката. Някой си Димко Димитров пише скука след скука, правейки се на криминален инспектор. Тодор Георгиев е жива трагедия (това не е Мария Георгиева, която две години преди свалянето на летеца шпионин Гари Пауърс пророкува ракетите земя-въздух) с дузината си романи, след прочитането на които нищо не може да се запомни. Още по-трагичен е някой си Славчо Радивоев.
Трябва да отбележим, че цялата тази сюрия файтонджии са все от системата на ДС. Честта на пагона ще отстоява само генерал Господин Гочев, командвал Първо главно в най-романтичния му период, който ще напише две доста сполучливи книги. Но той е изключението. Правилото е, че жанрът е в ръцете на некадърници. Точно това, което е написал черно на бяло Валери Петров.
Райнов отвръща на удара с ругатни, че поетът е като паднал от друга планета, съветва го да си свери часовника с пулса на епохата, че шпионските коварни ходове са навред. Най-сетне, че авторите на тия книги са достойни представители на жанра, че били написали вълнуващи творби в системата от литературни ценности.
Това вече съвсем ще отприщи сивия поток и в жанра ще навлязат файтонджии от още по-долно качество. Някой си Иван Иванов дори се изхитрява да препише буква по буква един роман на Жан Брюс и като му слага заглавие „Лулата на господин Ерин", дава възможност на българския читател да прочете и нещо за колегата на Джеймс Бонд - агент 0СС 117.
В крайна сметка се стигна до ликвидирането на българския криминален роман от второ поколение. За да може на този фон на голяма скука да се открои Емил Боев.
Андрей Гуляшки се опита да даде едно последно сражение, възкресявайки Авакум Захов, но нищо вече не беше като преди.
Така се ражда криминалният ни роман от трето поколение. За съжаление, младенецът се оказа мъртвороден... Е, дето се казва: за мъртвия или добро, или нищо!
FOREIGN RELATIONS OF THE UNITED STATES: DIPLOMATIC PAPERS, 1944, THE BRITISH COMMONWEALTH AND EUROPE, VOLUME III
740.0011 E.W./8–2044
The British Embassy to the Department of State
Aide-Mémoire
His Majesty’s Government have been giving urgent consideration to the next step in their policy towards Turkey. His Majesty’s Government and the United States Government agree that the rupture of Turco-German relations was only a preliminary to Turkey’s actual entry into war. As a definition of policy this is however unsatisfactory unless there is some concrete proposal that can be put to the Turks. At the present time there seems to be no way of fitting Turkey into active Central European Military operations and in default of this the only way the Turks could get at the Germans is by action against Bulgaria. This however immediately raises the question of Turco-Soviet relations. Turkey cannot be expected and would probably refuse to declare war on Bulgaria unless the Russians did so too. Any action must therefore be taken jointly by both the Turkish and the Soviet Governments. His Majesty’s Government’s view is that both Governments should be asked to sign an ultimatum to the Bulgarian Government informing them that unless they expel the Germans from Bulgaria forthwith, sever relations with Germany and withdraw their troops from Allied territory they have occupied, Turkey and the Soviet Union will declare war on Bulgaria.
There are of course certain objections to this plan. In the first place it is far from certain that the Soviet Government would agree to take the action proposed. Their policy towards Bulgaria is obscure. However to make this approach to them may help to clarify their attitude. Secondly, if asked to declare war on Bulgaria the Turks would probably make large demands for equipment and military assistance which it would be necessary to confess that we could not provide. However, this is not so important now that the Turks have been induced to take the first step of breaking off relations with [Page 361]Germany. Thirdly, if it came to an actual clash between Turkey and Bulgaria there is no certainty that the result would be all in Turkey’s favour if the Russians were not in a position to give much assistance. His Majesty’s Government are, however, inclined to believe that a combined Turco-Russian ultimatum would probably be sufficient to bring Bulgaria out of the war without any fighting.
The British Chiefs of Staff have been consulted and have commented that if, as may be hoped, a combined Turco-Russian ultimatum to Bulgaria resulted in bringing the latter out of the war it would be militarily most valuable. If it came to a clash, the measure of assistance which Turkey would require would not be greater than that which the Combined Chiefs of Staff have already authorised in the event of Turkey becoming involved in hostilities and the Chiefs of Staff would not be prepared to recommend any further assistance even if asked by the Turks.
His Majesty’s Government consider this scheme as complementary to, and not as conflicting with, the plan described in the British Embassy’s memorandum of to-day’s date11 regarding the approach made to Sir H. Knatchbull Hugessen by M. Stoicho Moshanoff. It may in any case be possible to execute the latter plan before the plan described in the preceding paragraphs.
In communicating the above views of His Majesty’s Government His Majesty’s Ambassador is instructed to express the hope that the United States Government will be able to give their very early concurrence.12 When this has been obtained the two Governments can arrange together the best method of approaching the Turkish and Soviet Governments.
Washington , August 20, 1944.
Supra.↩
In acknowledging the British aide-mémoire on August 31, the Department said it would like to defer consideration of it pending developments in direct conversations with the Bulgarians (740.0011 EW/8–2044).↩
5
Елеонора Илиева
16.08.2020 03:12:07
0
0
FOREIGN RELATIONS OF THE UNITED STATES: DIPLOMATIC PAPERS, 1944, THE BRITISH COMMONWEALTH AND EUROPE, VOLUME III
740.0011 Stettinius Mission/3–1944
Memorandum by the Division of Southern European Affairs 21
[Washington, March 1944.]
The special position of Bulgaria among the Axis satellites derives from the fact that, whereas that country followed the Axis in declaring war on the United States in December 1941, it has not, like Hungary and Rumania, participated in the war against Russia and has in fact, mainly because of the racial tie, rather special sentiments for and relations with “Mother Russia”. Bulgaria and Russia have continued normal and friendly relations throughout the war, maintaining their diplomatic establishments in the respective capitals. While refusing to send soldiers against Russia, Bulgaria has taken part in the war by permitting German troops to pass through the country, as well as to establish garrisons there, and by occupying extensive territories in Macedonia and Thrace formerly belonging to Yugoslavia and Greece.
Our immediate problem with respect to Bulgaria is to find means of expediting its withdrawal from the war. This country may well be the first of the satellites to fall, partly because of its geographical position but largely because of Russian influence and the fact that the Bulgarians do not have the same fear of the Russians as do the Hungarians and the Rumanians. The chief obstacle to withdrawal is, of course, Bulgarian reluctance to accede to the almost inevitable Allied requirement that Bulgarian forces be withdrawn from United Nations territory in Yugoslavia and Greece.
The Slavic tie between Russia and Bulgaria and Russia’s traditional ambition to have a dependable access to the Mediterranean combine to create interesting possibilities as regards the Soviet role in determining the disposition to be made of Bulgaria. Will the Soviet Government, for example, insist on an enlarged and strengthened Bulgaria, reviving Bulgarian claims to Northern Dobruja and championing Bulgaria’s longstanding insistence upon an outlet on the Aegean? With Bessarabia in Soviet possession, this would give Russia and Bulgaria a common frontier at the lower reaches and mouths of the Danube, at the same time giving the Soviet Union, in effect, a practical highway which would by-pass the Straits and carry right on down to the Aegean and the Mediterranean.
It would be useful for us to learn what information the British may have with respect to Russian designs in this direction and to know [Page 305]what the British attitude may be. Our view is that Bulgaria must evacuate all United Nations territory at present occupied by Bulgarian forces and that all boundary questions should be left for postwar settlement. Whereas the Macedonian question will almost inevitably arise at some stage of the peace discussions and the Bulgarian desire for an Aegean outlet will have sufficiently numerous and strong champions to require attention, we believe that the agreement reached between Rumania and Bulgaria at Craiova in the summer of 194022 drew a pretty good line and that the Rumanians and Bulgarians will be content to let it stand. Although this agreement evolved out of conversations undertaken at the instance of the Axis, its provisions were worked out in a reasonably frank and conciliatory manner and may be considered as having been freely negotiated between the two countries. It gave the predominantly Bulgarian area called the quadrilateral (Southern Dobruja) to Bulgaria and left the predominantly Rumanian area to Rumania, at the same time carrying provisions for an exchange of populations which has since taken place. We now see no good reason why this question should be reopened.
Prepared for Under Secretary of State Edward R. Stettinius, Jr., in connection with his departure for London for discussions with members of the British Government, held April 7–29, 1944. For report on Mr. Stettinius’ mission to London, see pp. 1 ff.↩
For the signing of the accord at Craiova on September 7, 1940, see telegram 511, September 8, 1940, 2 p.m., from Bucharest, Foreign Relations, 1940, vol. i, p. 506.↩
FOREIGN RELATIONS OF THE UNITED STATES: DIPLOMATIC PAPERS, 1944, THE BRITISH COMMONWEALTH AND EUROPE, VOLUME III
President Roosevelt to the British Prime Minister (Churchill)15
[Washington,] 25 February 1944.
482. For the Former Naval Person.16 I have received the following message dated 21 February from Harriman in regard to our report of an attempt at peace conversations by Bulgaria:
“First—The Soviet Government agrees that Bulgaria should be asked to send a fully qualified mission to confer with representatives of the United States, Great Britain and the U.S.S.R. Cairo is preferred by the Soviet Government as the place for such a conference because a responsible Soviet Representative is now there. Second—the Soviet Government considers that it is for the Governments of the United States and Great Britain to reach a decision in connection with the request of the Bulgarian Government that Allied air raids and bombing of Bulgaria be stopped for a few days.”
I would be pleased to have your reaction to this message and, if you approve of the Soviet attitude, a suggested line of approach to the Bulgarians.
Roosevelt
Copy of telegram obtained from the Franklin D. Roosevelt Library, Hyde Park, N.Y.↩
Code name for Winston S. Churchill.↩
Медийните рибоци си въобразяват, че докато врякат екзалтирано и без всякакви аргументи срещу миналото, ще бъдат забелязани. А то е най-деликатната материя – за да проникнеш в него истински ти е нужна повече прозорливост, отколкото да проглеждаш в бъдещето, понеже то пък е зона, свобода все още от глупаци. Нахалството на лумпените, които насилват миналото, е безгранично. Това са все хора, които непрекъснато злоупотребяват с временното си положение, микрофоните им са източник единствено на дребнава жлъч. И винаги си намират някакъв настойник, още по-комплексиран от миналото, обичайно някоя кака – грозна и дребна – която ги държи за ръчичката.
Но да оставим настрани рибоците, които нищо няма да постигнат за себе си – ще си останат просто едни разсилни, едни разносвачи на вмирисани пици, и да се върнем към основното. Трябва да ги биете със спомените си – тях - фалшификаторите, дребните душички и пр. Казвам това на читателите на „Уикенд” – не на духовните ни първенци, които от 20 години все се свиват и така отвориха място за дребосъка.
Тия дни четох поредния откъс от една чудесна поредица на Пенчо Ковачев /”24 часа”/ - „Как се самоубиват българските поети”. В него Пенчо се пита, дали казаното от Борис Делчев в дневника му не е станало причина за самоубийството на Людмила Исаева, дали отровните му думи не са подтикнали поетесата към смъртта. Аз също съм епизодичен герой в този дневник – и то с добро, още в края на 70-те години Б. Делчев споменава, че съм бил наритан след първото ми скандално интервю с Радой Ралин, така че, нямам основание да му се сърдя. Това четиво, като цяло, е мрачно, злобливо, такова, какъвто е бил и авторът му в своята изолираност и неудовлетвореност. Някои се чудят защо Богомил Райнов отговори от „оня свят” на Делчев / „Писмо от мъртвец”/. А какво да прави - да го остави да бъде знаменосецът на днешните спекуланти и комплексари, който им дава наръчник, как да ругаят всеки и всичко; да остави да се шири мълвата, сплетнята? Двама-трима негодници от години рият по Богомил. Неговото най-голямо нещастие беше, че нямаше сериозни противници, само мъничета го облайваха. Тия дни пак писаха в един вестник, какъв злодей бил. Вече никой няма време за книгите му и особено за поезията му – още малко, и те ще бъдат заринати от измишльотините на дребни негодници. А тяхната сметка е проста – слуховете да заместят книгите и таланта на съперника им.
Дневници, като този на Делчев, едва ли могат да причинят смърт, но наистина биха имали опустошителен ефект върху човек с по-слаб характер. Между другото, аз публикувах част от скромните си дневници приживе – и рибоците, които съм описал, до един си мълчаха. Само един ми прати есемес – колкото да се уверя, че наистина е жалък хитрец.
1
01.07.2016 11:14:50
0
1
Поне прякора на Б.Райнов да беше написал правилно. Забой Рали го нарича Погодил Номерайнов!
