Гората си отмъщава за отсечените дървета

Хората от града казват, че основна причина да ги сполети нещастието е изсичането на гората.
В началото на октомври ми се отвори път за Берковица, защото бях поканен да гостувам на братовчед си Йоцко, роден и израстнал там, но след това преселил се в близкото село Боровци. Когато стигнах в Берковица, реших да остана един ден.
Времето беше хубаво и затова си направих разходка в планината. По пътя към хижа „Здравченица“ видях стотици изсечени дървета, останали бяха само пънове. Тогава си припомних моето детство и юношество.

По същия път минавахме в празника на Балкана, който се провеждаше в началото на август всяка година. Тогава се работеше и в събота, но след обяд почти целият град тръгваше из планината. Най-възрастните стигаха до хижа „Здравченица“, а другите продължаваха към Ком. Привечер стигахме до хижата под връх Малък Ком. В нея се настаняваха децата, а останалите кладяха огньове и нощуваха край тях. Огньовете обаче се палеха само с паднали клони, вейки и съчки.
По същия начин берковчани събирха дърва за огрев през зимата. Не беше позволено да се отсичат дървета, а това  се смяташе и за грях. На един от тези празници чичо Стамен, тогава на 69 т., ни разказа защо има такова поверие.

Някъде в средата на XVII в. по тези места се появила четата на Кральо войвода. Била малобройна, но добре въоръжена, а хората в нея – юначни. Мъстели жестоко за всяко насилие на турците над раята. В края на септември през една година зимата ги изненадала. Преди още да си направят землянките, паднал голям сняг и покрил всичко с бяла пелена. Едва дочакали сутринта, тръгнали да събират клони и съчки, за да запалят огън и да се сгреят. Всичко обаче било затрупано от снега.

Тогава някой си Тодор започнал да кърши клонове от дърветата. Натрупал ги и се опитал да ги запали с чакмака си. Клечките, които използвал за подпалка, пламнали, но не и клоните. Тодор се амбицирал, събрал други клечки, запалил ги, лумнал силен пламък, но не обхванал клоните. Тогава неговите другари изровили от снега паднали вършини, те лесно се запалили и четниците се стоплили.

След два дни времето поомекнало и започнали да копаят землянки. По едно време Тодор се почувствал много уморен и приседнал под един бук. Завил се с ямурлука си и се унесъл в дрямка. Изведнъж дървото се отскубнало с клоните си от земята и се стоварило върху него, умрял на място. Покрили го с пръст, а на гроба му поставили каменен кръст, защотото сметнали, че гората не иска дори на гроба му да има и частица от нея.

Повечето от хората навярно за първи път чуваха това предание и го слушаха със затаен дъх. Но по инстинкт те знаеха, че трябва да пазят планината и гората, че и те да ги предпазват от стихиите. Въпреки това не се разчиташе само на природната закрила.
В началото на лятото, когато и аз отивах в Берковица, момчетията от махалите Кузулия и Заряница, които се намират в северната част на града, почиствахме коритото на реката.

С довлечените от нея от планината камъни и клони, правехме бентовете на вировете, в които се къпехме и плувахме. Имаше правило: който не е пищил (участвал в изграждането на бентовете), не може да ползва вировете.
А каква богата речна фауна имаше!  Когато се  наплувахме и наигравахме на гоненица във вировете, тръгвахме да ловим с голи ръце мрени, гулеши и раци. А вечер отивахме на „движение“ по главната улица.

Един път се изсипа пороен дъжд и валя повече от два часа. Когато спря, придошлата река се блъскаше яростно в бреговете. Възрастните хора казваха „на берекет е“. Тава лято обаче пороят заля Берковица. Помислих си, че ако беше жив чичо Стамен, навярно би казал: „Гората си отмъщава за изсечените дървета“.

В категории: Горещи новини , Трибуна