Глобявали с до 20 гроша печатари, ако не дадат по два екземпляра от книгите на Областната библиотека
Автор: Камен Колев
Всеки печатар е длъжен да дава от „всяко печатно нещо“ в Дирекцията на Народното просвещение. Това е гласял член 3 от законопроекта върху свободата на печата, обсъждан през 1881 г. под давление на Йоаким Груев. По онова време той е директор на Народното просвещение в Източна Румелия и като ценител на книгите е един от главните инициатори за създаване на днешната Народна библиотека в Пловдив.
Предложеният от него законопроект е леко „сресан“ от Константин Величков, който предлага някои промени. Така при обнародването на закона окончателният текст гласи: „При обнародването на всяко печатно нещо печатарят е длъжен да дава по два екземпляра на Областната библиотека, инак той ще се наказва с глоба от 15-20 гроша".
Близо седем години по-рано в Пловдив пристига т. нар. Венелиновата библиотека. Интересна е историята на пренасянето на сбирката, която дотогава е собственост на Българското ученическо дружество в Одеса. През декември 1874 г. във вестник „Напредък“ излиза статия, че хранилището на дружеството е затворено и има опасност книгите да се загубят. Прочитайки статията, двама учители от Пловдив пишат на вицеконсула в Пловдив Найден Геров с молба Венелиновата библиотека да се върне в Родината.
„Долуподписаните сме едни от главните основатели на речената библиотека, за която сме давали от залъка и жертвували последната копейка само да я съставим“, пишат учителите. Те предлагат сбирката да се пренесе в тяхното училище “Св. св. Кирил и Методий”, а разноските да са за сметка на школото.
Геров се свързва с руския посланик в Цариград - граф Николай Павлович Игнатиев, и му предлага книгите да се пренесат чрез вицеконсулството в Пловдив и да се предадат на училището на части, за да не се събудят подозренията на турската власт.
Така библиотеката е пренесена през 1876 г. Две години по-късно училището е закрито, а тя става основата за бъдещата Областна библиотека в Пловдив, създадена през есента на 1879 г. Малко преди гласуването на закона за печата, Груев издава окръжно и призовава префектите да предават намерените старини в хранилището при Дирекцията на Народното просвещение. Тъкмо там се събират книгите за бъдещата библиотека. “Освен дето щат могат да се запазят наздраво, но дето щат послужат на интерисующите се учени при изследванията им върху преминалото на нашата страна и нашенски бит”. Петко Каравелов също има сериозен принос за обогатяване фонда на библиотеката. Той поръчва от Англия книги от всички научни сфери - от икономика и философия, през физика и социология до художествена литература.
Първоначалната идея на Груев и Каравелов е в Източна Румелия да се създаде национално книгохранилище, което да представлява универсална библиотека със статут на научен институт.
През 1898 г. е публикуван Правилник на Народните библиотеки в София и Пловдив. За Областната библиотека в Пловдив Румелийското правителство отпуска солиден бюджет от близо половин милион гроша за покупка на книги. А първият директор на библиотеката, с указ на генерал-губернатора на Източна Румелия Александър Богориди, става руският публицист Александър Александрович Башмаков.
Славистът Тимотей Флорински, който посещава книгохранилището, за да подреди ръкописите и старопечатните издания, пише по адрес на управителя: "...на когото познанията и на всички известното му трудолюбие, гарантират за сполучливо изпълнение на възложената твърде важна нему задача”.
Башмаков оформя книгохранилището по модел на Санкт-Петербургската императорска библиотека и Публичната библиотека на Женева. Той установява и първите контакти с издатели от Лондон, Париж, Лайпциг, Санкт Петербург и Цариград.
Вторият управител на библиотеката в Пловдив е Илия Йовчев - изключителен ерудит и полиглот, един от първите българи, завършили колеж в САЩ. По време на неговото управление в Пловдив пристигат книгите на българското Цариградско читалище. Купува от книжарница “Брокхауз” в Лайпциг издадените в Париж само в 500 броя офорти на Рембранд, единственото издание, съхраняващо се на Балканския полуостров.
След Съединението полага големи усилия за преместването на библиотеката в сградата, строена за Областно събрание. По негово предложение през 1886 г. тя се преименува на “Българска Народна библиотека и музей в Пловдив”.
След Йовчев начело на библиотеката са възпитаникът на Робърт колидж в Цариград Иван Белопитов, опълченецът Иван Говедаров, който набавя френска литература и търси помощ от националните библиотеки в Париж и Брюксел за съставяне на класификационните схеми на фонда.
Следващият управител е братът на поета-революционер Христо Ботев - Стефан, който оглавява библиотеката от 19 юли 1889 г. до 15 април 1890 г. Той оформя читални за специализирана литература, отваря библиотеката и в почивни дни, за да може тя да се посещава и от занаятчиите в града. Една от най-спорните фигури, управлявали библиотеката, е италианецът Атилио Такела. По време на шестгодишното му управление изчезва голяма част от нумизматичната колекция - над 1500 антични монети. За липсата им е обвинен Такела, проточва се петгодишно следствие.
През 1906 год. е издадена осъдителна присъда, но по-късно Такела е помилван от княз Фердинанд. След компрометирането му италианецът се преселва в Бургас заедно със семейството си. Един от най-заслужилите директори на библиотеката е Борис Дякович, който я управлява цели 31 години. По негово време са създадени първите книгообменни връзки - с библиотеките в Одеса, Кишинев, с библиотеките на университетите в Оксфорд и Гьотинген, с Берлинската кралска библиотека.
Борис Дякович е създател на годишниците на библиотеката и музея, едно от първите научни издания от този род в България. Той издирва ценни ръкописи, старопечатни книги и археологически материали от цялата страна и създава отдел “Специални сбирки” за исторически документи, редки и ценни издания, графики и фотографии.
Дякович привлича на работа писателя Николай Райнов, литературния критик Иван Радославов и други видни българи. Когато Дякович приема библиотеката през 1901 г. фондът й съдържа 24 333 тома, а я предава през 1932 г. с над 90 000 книги. В началото на ХХ век в съседство със сградата на библиотеката живее Иван Вазов. През 1906 г. той подарява на книгохранилището част от ръкописа на неиздадения си тогава исторически роман “Янтра шуми” и на творбата си “Борът” - стихотворението, което по негова преценка му спечелва обществено признание.
“Заедно с двата ръкописа и дарителното си писмо Вазов предоставя и две свои други писма: едното е до Мария Груева, с което изказва съболезнованията си по повод смъртта на Йоаким Груев, а другото е до скулптора Андрей Николов, с което го моли да отложи за известно време позирането за портрет”, пише години по-късно Борис Дякович.
С тези материали към библиотеката е оформен личен архивен фонд “Иван Вазов”, тук се съхранява и маслен портрет на Вазов в цял ръст от художника Златю Бояджиев. В архивите се пазят всички творби на Вазов, някои от тях преведени на чужди езици, вестниците и списанията, в които той пише от 1870 г. До 70-те години на ХХ век начело на пловдивската библиотека има една-единствена жена - Мария Сиракова. По нейно време през 1950 г. библиотеката се преименува на Държавна библиотека “Иван Вазов” със специален указ на Президиума на Народното събрание.
