Григорий Цамблак – митрополитът на мира

Автор: Тодор Бакърджиев

Данните за една от най-ярките български личности от края на XIV и началото на XV в. са оскъдни. В своето  похвално слово за Киприан самият Григорий си спомня, че през 1379 г. е бил още малък. Историята на старобългарската литература приема, че тогава е бил на около 15 години. И оттам рождението му следва да се отнесе към 1364 г.

Той принадлежи към висшата феодална аристокрация. В Бориловия синодик за неговата фамилия срещаме следното: „Цамблак, великия примикюр, вечна памет“. Никоновият летопис бележи за самия Григорий, че от детството си е бил предаден на книгите.
Предполага се, че е приел монашески сан и монашеското име Григорий в някой от търновските манастири, откъдето заминава за Атон. След това е сред монасите на Студийската обител. После заминава за Сърбия и става игумен на Дечанския манастир.

Някъде към 1402-1403 г. намираме Цамблак в Румъния, където в молдавската столица Сучава той е митрополитски проповедник. Тласък в духовния му път дава отиването му в Москва при неговия родственик киевски и московски митрополит Киприан.
През 1407 г. той е пак в Цариград – като игумен на Плинаирския манастир. Следва пътуване до столицата на литовското княжество Вилно при княз Витовд.

През 1414 г. православните епископи в Киевска Русия избират Цамблак за киевски митрополит. Интересен период от неговия живот е участието му в Констанцкия събор, свикан от папа Йоан XXIII, където Цамблак е водач на пратеничество от 300 човека, сред които има висши духовници, руски князе и боляри, литовски велможи. Папата отправя „Слово към отците“, което според славянския текст търси разбирателство между всички християнски народи поради опасност от турски завоевания. Големият наш книжовник умира през 1420 г. ненавършил 60 години.

Въпреки бурния си живот, изпълнен със скитания из различни страни, Цамблак е оставил немалко талантливи произведения. Най- значими са неговите жития и похвалните му слова. Първото е на сръбския крал Стефан Дечански. Следва  разказът за пренасяне мощите на Параскева Епиватска от Видин в Сърбия, когато вече и Видин след Търново е под ятагана.

В повествованието султан Баязид е характеризиран като „варваринът“, а образът на дявола е „изначалният противник“. Отварям вметка  за малка читателска справка – същият този Баязид Светкавицата скоро, през 1402 г., претърпява край Анкара почти светкавичен жесток разгром от монголите на Тамерлан. Попада в плен и за унижение е разкарван на талига в клетка. Неведоми са и Божиите рикошети!

Друга творба на Цамблак е похвалното слово за неговия чичо Киприан. Но най-силното и одухотворено негово творение е похвалното му слово за Патриарх Евтимий – също негов родственик. Там е споменат и Теодосий Търновски, учител на Евтимий. В похвалата са изредени книжовните заслуги на Евтимий, така важни за всички славянски народи.
Фигурата на патриарха изпъква с морална извисеност на фона на националната катастрофа през 1393 г. По време на обсадата на старопрестолния град той поема закрилата на народа си, подкрепя борещите се, ободрява униващите, отстранява слабите и малодушните.

Особено експресивни са картините на покруса при падането на Търново, пресъздадени от Цамблак: „Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града! Ония дни бяха дни на плач. Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, от спомена за родината и за своите, който винаги пробожда сърцето като с жило“.
А след погрома поведението на Евтимий е повече от достойно и дълбоко вълнуващо. И ето я кулминацията, обхваната с перо на голям художник. Перо, потопено в кървящата сол на свръхтъгата: „А сред тях пеша вървеше великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян от сълзи, с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не и защото беше сломен от болест и от старост, а защото се измъчваше поради страданието на народа и нежната възраст на децата“.

С широкия периметър на своята дейност и книжовно разнообразие Григорий Цамблак е явление и за литературното, културното и общественото развитие на Сърбия, Румъния, Русия. В тях книжовникът ни привнася предренесансови вдъхновения, а и досега актуалния призив за разбирателство не само между съседните християнски народи. Това го прави своеобразен митрополит на мира!


Патриотичен календар

28 ноември 1878 г. — В София е създадена Публична библиотека, която по-късно прераства в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

30 ноември 1944 г. — С освобождаването на сръбския град Нови пазар от Първа армия завършва първата фаза от участието на България във Втората световна война на страната на Антихитлеристката коалиция

1 декември 1347 г. — Българският цар Иван Александър се жени за еврейката Сара, която приема свето кръщение и християнското име Теодора

1 декември  1972 г. — С извеждане в космоса на българска апаратура на съветския спътник „Интеркосмос 9 България“ е вписана като 18-ата космическа страна в регистъра на ООН

2 декември  1375 г. —  Българският монах Киприан е ръкоположен за митрополит на Киев и Литва

3 декември  1912 г. — Балканската война приключва с подписването на примирие между Османската империя, от една страна, и България, Гърция, Черна гора и Сърбия, влизащи в състава на т. нар. Балкански съюз

4 декември  1852 г. —  Роден е Сава Муткуров, първият български генерал

4 декември  1904 г. — С подкрепата на тогавашния министър Иван Шишманов в София е открито първото музикално училище в България, което през 1913 г. става държавно, а през 1921 г. е преобразувано в музикална академия

4 декември  1908 г. — В София е открит първият киносалон в България, който е втори в Европа

В категории: История , Горещи новини