Полемиката по безсмисления спор за родното място на възрожденеца трябва да се води с аргументи и факти, а не с митове и легенди
Автор: Димитър Делийски
По повод спора за родното място на Паисий няма да почвам с изтърканата класическа фраза „Девет града се бореха за родното място на Омир”, а с неговите думи „Не преставай да четеш историята, защото там без труд ще намериш онова, за което други много са се трудили”. Така и спорещите във в.”Десант” Цанко Живков и Иван Ненов щяха да знаят резултатите от този безсмислен спор през изминалото столетие, щяха да знаят, че научен спор се води с документи и факти, а не с митове, предания и лични нападки.
Цанко Живков губи още при старта: той не знае какво е „приписка”, предъвква повтаряни вече 100 години неща. И при двамата няма нищо ново. Ненов поне разкрива факти за манастира на баба Фота, но снимката на къщата й не е в автентичния й вид, а е преправена на дюкянджийница, затова давам снимка на автентичния й вид – да послужи поне на музея в Самоков.
Ако Паисий е искал да ни каже къде е роден, той щеше да го направи. Изводът, че е роден в Самоковската епархия, е произволен, защото Хилендарският монах пише само, че е дошъл от там в Света гора Атонска и нищо повече. Какво е правил в Самоковската епархия, къде е пребивавал и защо – негова си работа, останалото са предположения и фантазии. Същото се отнася и за определянето на рождената му година. Паисий пише, че към 1762 г. брат му имал 60 години, а той – 40. Повече от ясно е, че това са закръглени цифри. По подобен начин българите са определяли възрастта си до ХХ век, такъв им е бил манталитетът, дори и на даскал Ботю Петков.
От един и същ баща ли са Паисий и Лаврентий? Трябва да се познава добре обичайното право по онова време, за да се отговори правилно на този въпрос. А Паисий го е познавал добре, защото е написал „При игумена Лаврентиа, брата моего единомати роднаго”. Подчертаният израз е идиом – т. е. не може да се дели. Думата „единомать“ представлява юридически термин по тогавашното обичайно право в славянските страни, защото на двама родни братя със сигурност се знае само майката.
От думата „единомать“ не може да се прави произволният извод, че Паисий и Лаврентий са братя от различни бащи, защото ако беше така, Паисий щеше да напише „брата моего едномати от разънихъ отцовъ“, както е било прието по тогавашното обичайно право. А че Паисий е разбирал от обичайно право – това личи от разписката, с която е получил от архиепископ Павел Ненадович имуществото на починалия архимандрит Герасим; от договора, който е сключил със Захария Димитриевич за даване под наем на Хилендарския дом в Карловци; от писмото му до солунския скевофилакс и от писмото на Теодор Грешни за препис на Паисиев труд. Това са все юридически документи от епохата.
Месторождението на Паисий не може да се определи и по езика на Историята му. Това признават всички учени, които са го изследвали. По този метод, ако изхождаме от първата страница на Историята му, която „бъка” от сърбизми, би трябвало да обявим Паисий за сърбин.
Географските названия също са несъстоятелен аргумент. По онова време чак до ХХ век нямаме отделяне на Рила, Пирин и Родопите. Целият този масив е бил наричан от турците Деспот-даг, а от българите – Доспатски планини. Това е отразено и в географските карти на Меркатор, Книпер и Ами Буе от този период.
Ще отговоря и на един справедлив въпрос: защо Паисий дава личния си ръкопис на поп Алексо Велкович Попович да го препише в Самоков? Баща му дяк Велко Попович от Кратово при Турско-австрийската война избягал през 1699 г. в Будапеща, където преписвал книги при Будимския и Сремски митрополит Викентий Попович, който през 1715 г. пренесъл седалището си в Карловци. Тук Паисий се запознава с дяк Велко Попович, а след години дава своя ръкопис за преписване на сина му поп Алексий Велкович Попович, съдейки по занаята на бащата, че синът ще направи хубав препис.
В книгата си „Паисий Хилендарски” (Сф, 1972, с.64) Михаил Арнаудов разглежда една версия за родословието на Паисий, съгласно която той произхожда от рода Банови (Баанови, Баханови) в Банско и че светското му име е Стоян Банов. Разглеждайки я успоредно с Хадживълчевата версия, големият наш учен не успява да направи връзката между двете версии, за което му попречва Димитър Лазаров Хадживълчев, който му дава родословие на Паисий като произхождащ от рода Хадживълчеви (?), без да съобрази, че хаджи Вълчо е брат на Паисий, а не негов баща. За основател на рода е сложен някакъв хипотетичен Михаил, за когото няма нито документи, нито спомени.
Д. Шалев и К. Михайлов в „Стари български родове” (1989 г. с.30) пишат: „В писменото родословие на рода Хадживълчеви изрично е упоменато, че вероятно бащата на хаджи Вълчо (чието име е останало неизвестно, б. а.), се е преселил в Банско. На хипотетичният Михаил се ражда син Вълчо, но защо хаджи Вълчо не кръщава първородния си син Михаил, както повелява традицията, а Никола? Хаджи Вълчо не е кръстил Михаил нито един от синовете си, а името Никола закономерно се появява през поколение. Следователно основателят на Хадживълчевия род не се е казвал Михаил, а Никола и светското име на Паисий трябва да бъде Стоян Николов Банов. Основателят на Паисиевия род се е казвал Никола Банов не защото е от Банско, а защото е пришълец от с. Баня, откъдето са и основателите на Банско.
80-годишният Паисий е получил в Хилендар като подарък от племенниците си Иван и Никола Хадживълчеви една книга, издадена във Венеция през 1802 г. и озаглавена „Правило иже во светихъ отца нашего Спиридона”, която е неизвестна за българската библиография. Освен службата за св.Спиридон Тримитунтски, тя съдържа и летописен разказ за спасяването на Коркира (Корфу) от турското нашествие на 24 юни 1716 г. с чудесната помощ на св. Спиридон Тримитунтски. Тази книга наследих във Велинград от известния евангелистки пастор Герасим Попов от Банско, който на стари години подари на семейството ни цял библиотечен шкаф заедно с изданията в него, а записките си за рода на Паисий подари на историка Иван Дивизиев, който ги е ползвал в труда си „Банско – родното място на Паисий Хилендарски” (Благоевград, 1971 г., РИМ).
Съгласно една приписка в книгата, тя е донесена в Банско от „Методия иеромонахъ хилинд. Христювич от Карлову, сущий братъ папа Василий епитропъ (известни исторически личности) и е дадена на човек от Бановия род, който на корицата е правил някакви сметки, край които е написал „ваш добропожелател и порачител Банович”. На вътрешната страна на корицата с почерка на Паисий в две колонки са написани следните имена: „Ачи Коле, Илю, Саво, Симо, аджи Кротю, Мито, Масню, аджи Иванъ jaвраинъ, Ивани дава раизливъ, Стоанъ Колю“.
Визуалното сходство с Паисиевия почерк се подкрепя и от специфичните негови особености, присъстващи тук: изписването на специфичните букви „ч“ и „дж“, изписването на омекотеното „я“ като „ja“, и „а“ (малка носовка), точка над всяко „и“.
Хаджи Колю и хаджи Иван са племенниците на Паисий, посещавали Хилендар с баща си хаджи Вълчо, продължили традицията и след смъртта му. Това е регистрирано в кондиките. Службата на св. Спиридон Тримитунтски са занесли на чичо си Паисий след 1802 г., когато е издадена. Иван е подарил на манастира черпак („раизливъ”). За да се споменават имената им при богослужение, Паисий ги е записал на корицата на служебната книга, а отдолу е добавил – поради преклонната си възраст – и своето име Стоянъ Колю (Стоян Николов).
Така имаме пред очите си светския подпис на Паисий. По същия начин се е подписвал и Найден Геров: „Найден Герро”, а едва ли ще се сетите кой се крие зад подписа „Гандю Кътю”.
Според реда в колонката изглежда, че „аджи Кротю” е среден брат на Никола и Иван, тогава родословието на Паисий ще изглежда както е показано на схемата (виж илюстрацията към материала).
Потвърждение за светското име на Паисий – Стоян – се намира и в така наречената Фалшива Калиманова грамота в Зографския манастир: „И от зде дадох им в град Сардакия, сиреч София, да им митрополия храм светаго великомъченика Георгиа и светаго Николае….. Кир Влъчо, кир Стоян това да настоят, що приходит от митрополиа и от дугани, а они що съберат, па да носат у монастир”. Освен това книгата отмества назад сега приетата 1798 г. за година на смъртта на Паисий след 1802 г. и трябва да се търси известие за това в кондиките след 1802 г.
