Една история по Васильовден с мечка и мечешко месо вместо пържоли
Автор: Христина Митева
В нашия дом Нова година се празнуваше на Васильовден – първи януари. Вечерта преди празника домът ни бе посещаван от „старци“. Това бяха младежи и деца, облечени като булка и младоженец, циганин, мечка, крави с рога и всякакви фантастични, но много страшни животни. Мама ни караше и нас, децата, да се обличаме странно – предимно с вълнени дрехи и кожуси, облечени наопаки с козината навън, като на животни. На главите си поставяхме изрисувани страшни маски от картон със залепени върху тях бради и мустаци, едри зъби, дълги коси от козина, уши и рога.
По-малките деца плачеха от нас, а по-големите ни се радваха и канеха в дома си. Вдигаше се шум, гълчава, песни и смях, за да прогоним злото, немотията, болестите и лошотията.
Когато се завърнахме у дома, баща ми вече свиреше на издяланата от него гъдулка, а мама ни показваше стъпките на ръченицата и на хорото „Боряно, Борянке“ и „Станке ле, голям дяволо“. После сядахме в кръг на земята край новогодишната трапеза – около шарения месал, върху който бяха наредени много ястия, част от които със свинско месо от коледното прасе.
Всичко се кадеше с тамян и се молехме и кръстихме за добра и плодородна година. В средата на трапезата се слагаше питка, замесена не с мая, а със сода за хляб. В нея бяха новогодишните късмети и паричката. Късметите се състояха от една пъпка дрян за здраве, 2 пъпки – за сполука, 3 пъпки – за постигане на желания, 4 пъпки – за постигане на много знания, а на когото се паднеше парата, той щеше да бъде печаловника през годината на дома.
На този празник не се пресипваше вареното жито през погачата. След молитвата, каденето и паленето на свещи баща ми вдигаше хляба с късметите високо нагоре и благославяше дома и реколтата с благодарност към Бога и молба за нова здрава, мирна и плодородна година.
После я разчупваше с ръка и даваше на всеки къшей питка. С голямо настървение и интерес разкъсвахме питката, за да намерим късмета си и да видим в кого ще е паричката.
Ала една година не я намерихме. Като най-малка, брат ми обвини мен, че съм я била изяла без да усетя. Аз се разплаках, но нямаше що да направя. На другия ден мама провери тестото в нощвите, което бе оставила за квас (мая) за следващото месене и в него до кваса бе открила паричката, измита и приготвена за питката с късмети, но забравена в бързината.
След новогодишната нощ не прибрахме вечерята.
А на сутринта ставахме рано и като си отрязвахме по една хубава, въздълга гранка (клонка) от дряна в двора ни, с веселие се втурвахме у дома да я накичим и украсим. Клоните отрупвахме с наниз от пуканки, люти червени чушки, парички (пробити дребни монети), а от вълна и лъскави станиоли от бонбони правехме красиви цветя. Съревновавахме се кой по-красиво и бързо ще направи сурвакницата. После взаимно се сурвакахме за здраве, като почнахме от баща ни, стопанина на дома. Тогава той ни даряваше с парички за бонбони и сладки, което бе голям лукс за онова време.
След това се обличахме, слагахме през рамо торба за подаръците, дето щяхме да получим от сурвакането, и със сурвакница в ръка тръгвахме по съседи, роднини и приятели, колкото и далеч да живееха от нас. Сурвакахме ги с радост и благословия, с благопожелания за спорна и мирна година. Хората ни посрещаха с радост, като ни даряваха кой с каквото има: ябълки, ошав, тетрадки за училище, моливи, курабии и бонбони... У дома разделяхме братски между всички ни придобитите дарове. И у нас идваха сурвакари, като сурвакането бе взаимно, преди даруването.
Весело, шумно и много приятно бе на 1 януари - Васильовден. Ала особено интересно ставаше, когато ни посещаваше банда от цигани – музиканти, които водеха със себе си мечка на синджири. Понякога циганинът беше сам с жена си, която носеше чувал за даровете, които получаваха за играта на животното. Докато пееха и свиреха на гъдулката, циганинът командваше мечката да се изправи на задни крака, да се завърти, като от време на време я ритваше с крак, за да изръмжи. И тя друсаше хоро или се търкаляше по земята, като мързелива невяста сутрин.
Помня една възстара мечка от съседното село Подгорица, която пиеше вино от шапката на стопанина си. После пияни и двамата, лягаха край шосето и спяха непробудно по цели часове без да се смущават от минаващите край тях коли и камиони. И кой ли смееше да ги закачи?
Една такава мечка бе доведена у дома по Нова година от стопанина си Урко. Бе едра, черно-кафява, с халка на ноздрата си, която бе разкъсана от грубо дърпане и кървеше леко. Навярно я болеше, но бе голяма сензация, щото пристъпваше бодро и пъргаво.
Всички я посрещаха с радост, макар че и малко се бояха от нея. Тогава гостът ни – братовчед ни Боян, реши да легне върху одеяло на земята, че мечката да го прегази за здраве. Циганинът свиреше и пееше с гъдулката, после тръгна с мечката да го гази. Ала когато застана над младия мъж, запотен от топлината в стаята, а може би и от страх, мечката започна усилено да души врата му и не се отместваше от него, обкрачила го добре с краката си...
Циганинът стана сериозен, спря да пее и започна да мами и умолява с тих и нежен глас мечката, да я уговаря и дърпа леко настрана от човека, да се махне от него! Най-после мечката се съгласи и мирно и тихо се отдели от легналия. Дойде ред и на мен, макар да ме упрекваха, че ме е страх.
Нямаше как, легнах и аз на одеялото по очи. Циганинът поведе мечката, като я уговаряше да стъпва тихо и леко, да не ме уплаши или притисне с крак, за да не ме заболи. Тя сложи лапа на гърба ми, а с другата ме прекрачи. Прекрачи ме и със задните си крака. Усетих докосването й леко, като на котка, въпреки огромната й тежест.
Жената на братовчед ми Боян се оплака, че си е секнала кръста, та се надяваше мечката
да я натисне малко и изцери.
Легна и тя на одеялото. Циганинът отново поведе мецаната, като я накара да седне леко върху таза на кака Еленка. Животното приседна леко, като ни огледа мило и добродушно, но кака Еленка изскимтя и простена под тежестта й. Всички се засмяхме, но на кака Еленка не й беше до смях – мечката не я бе излекувала, а я бе доразболяла още повече с тежестта си. Както и да е, мина и това, без да се стигне до ходене по лекар.
После циганинът отскубна малко козина от рунтавата мецана, подаде я на мама, като каза да я запали и опуши децата си, че да не ги е страх от нищо и да не сънуват лоши сънища! Можело и няколко косъма да зашие в подгъва на дрехата ни за здраве и късмет!
Поисках от циганина да ми даде да подържа в ръка само за миг гъдулката. Тя бе нова, много голяма и дълга и отдалече се белееше прясното дърво в ръцете му... Исках да я хвана, за да види как ще легне в дланта на ръката ми, защото бе много по-различна от татковата самоделка. Циганинът дълго време се опъваше и не ми я даваше, но накрая все пак взе, че се съгласи. Веднага му я върнах, но разбрах защо не ми я давал: там, където беше магаренцето, кухината бе пълна с банкноти...
След това отидохме при съседа Васил, за да го окъпем на именния му ден за здраве. Мама го плисна с шепа вода, но мъжете го заведоха до чешмата и под предлог че не си е умил лицето, му сложиха главата под чешмата. После му дадоха пешкир да се подсуши добре и му сложиха шапка кожена – ушанка, за да не се разболее от студа. Вкараха го в стаята на топло да почерпи с чаша вино сред голяма гълчава от смях и шеги, а на двора се изви кръшно хоро.
Вечерта имаше тежка трапеза. На имен ден се ходеше без покана, но с подарък. На другия ден гостите му се хвалеха наляво и надясно, че са яли мечешко месо от убито в снега от самия именик Васил животно. Пазеха се да не се разчуе, че ядат мечешко, за да не ги глобят властите.
Оказа се обаче, че мечката не е убита, а блъсната от влака, щото била много стара и едва ходела в снега.
И аз вкусих хапка-две от месото – бе възкисело на вкус и тъмночервено на цвят. Е, можех и аз вече да се похваля, че съм яла мечка! Хората по Нова година се гощаваха с пълнена пуйка, свинско и баници, а ние ядохме мечка и се кадихме с дим от козината й! Големи куражлии станахме, ама сигурно и без това сме били такива, щом имахме смелостта да зарежем вкусните пържоли и да похапнем от екзотичния дивеч.
