Дядо ми Стойко отбелязваше всички празници по стар стил – Богоявление на 19 януари, Ивановден на 20 и т. н. Чудех се как узнава кога те настъпват, защото освен че нямаше календар, не четеше вестници, не слушаше радио, а тогава телевизията още не се беше появила. При това не живееше в селото, а в колибарска махала, където между къщите имаше по няколко километра разстояние.
Така, когато през 1954 г. ме изпратиха при него да прекарам зимната ваканция и дойде 31 декември, го запитах няма ли да посрещаме Нова година, а той ми каза, че тя настъпва след две седмици. Лоша новина за мен, защото ваканцията беше до 10 януари, което означаваше, че няма да опитам суджуците му, на които беше голям майстор. Не ги правеше от кайма, а от накълцано със сатър месо, слагаше малко сланина и известни само на него подправки. Вкусът им обаче беше вълшебен, нямаше нищо общо с тези, които се продаваха в магазините.
Но се случи друго. Трябваше да си тръгвам на 9 януари, ала предишната вечер заваля обилен сняг, продължи да се сипе и през деня, а и на другия, и на по-следващия. Той затрупа пътя към селото, откъдето трябваше да се кача на автобуса. Дядо Стойко каза, че било писано заедно да посрещаме Нова година по неговия стил. Така дойде вечерта на 13 януари.
Махалата се казва Брежан. По традиция хората от близките къщи се редуват да се събират в някоя от тях и тази година домакин се оказа дядо ми Стойко. По мръкване, тогава се стъмваше към 17 ч., защото денят беше къс, започнаха да пристигат гостите. Ама никой не идваше с празни ръце – новодошлите носеха месо, погачи, туршии, ракия… В този край гроздето не вирее, затова не се прави вино. Хората разправяха, че са тръгнали преди два часа и с усилия са пробивали пъртини сред дълбокия сняг.
Когато пристигаха, мъжете, глави на семейства, хвърляха ножовете си в дървения таван и те се забиваха в него. Според установения обичай, на който първи му падне ножа, от него ще е овенът за курбан, който се прави на Гергьовден. Мъжете, а и повечето от жените, започваха да пият греяна ракия. За нас, децата, баба ми Вела приготвяше сок от бъз. За адет обаче на момчетата бе позволено да си топнат кутрето в чаша греяна ракия и да го оближат.
В централната одая на къщата в огнището гореше буен огън от букови и дъбови пънове, като стаята се осветяваше само от него. Мъжете и жените сядаха на трикраки столчета около синията, а за нас, децата, се постилаха рогозки и върху тях черги. Пушачите си свиваха цигари, а димът от тях се измъкваше през комина на огнището и въздухът оставаше чист.
Настъпваше време да се пекат мръвките. Слагаха ги в железни сахани с похлупаци и ги заравяха в жарта. След час ги изваждаха, поставяха ги на пръстения под и всеки си взимаше колкото иска. Но никой не ядеше по много, защото всички чакаха прословутите суджуци на дядо Стойко. Баба Вела се бе погрижила за това. Те бяха окачени на железен прът върху два чатала над огнището, колкото да ги оближе пламъка и малко да ги хване дима. Най-вкусни са, когато са съвсем леко опечени, за да се почувства истинският вкус на месото, сланината и подправките. Така осъмвахме. Баба Вела донасяше още черги и всички се натръшкваха на тях да спят, само от време на време някой ставаше и слагаше пънове в огъня.
Снегът вече беше престанал да вали. След няколко дни разчистиха пътищата и на 19 януари си тръгнах. На изпроводяк дядо Стойко ми даде цървули от свинска кожа с върви, изработени от него, и каза: „Това е подарък за именния ти ден, днес е Богоявление, да си жив и здрав дълги години!“ Чак в автобуса се сетих, че съм забравил да го попитам как се ориентира във времето без да има календар и без да ползва вестници и радио.
Така се случи, че 12 години след това не ходих при дядо Стойко, а той почина през 1956 г. Едва през 1966 г. отново отидох в махала Брежан, където ме посрещна леля ми Цвята. Беше август и затова предпочетох да спя в плевнята – хем хладно, хем ухае на сушени треви и билки. Една сутрин, докато се излежавах на чергата, вперил поглед в тавана, видях дъска, окачена на него. Взех стълба, покатерих се на нея и забелязах, че дъската е нашарена с резки, а между тях са отбелязани кръстове. Така открих календара на дядо Стойко.
